Том Брадби - Господарят на дъжда

Излезе на улицата, облегна се на оградата, после седна и се опита да събере мислите си.

След известно време стана и изтупа дрехите си. Запали цигара и хвърли остатъка от пакета и кибрита си на един просяк. Преди да се качи на една рикша, погледна назад, но на портата нямаше никого.

Сергей Станиславович не беше в апартамента си, но Фийлд го откри в кафенето отсреща. Седна при него. Руснакът четеше „Нов шанхайски живот“.

— Кафе — поръча Фийлд на келнера. — С мляко, без захар.

— За мен черно — каза Сергей.

Келнерът се отдалечи.

— Виж ти — измърмори руснакът и издиша облак цигарен дим, — кварталът май ти хареса. Вчера, струва ми се, пак те видях.

— Трябва да намеря Наташа.

— Всички я търсят.

Фийлд го изгледа заплашително.

— Всички я търсят тая Наташа. — Сергей въздъхна пресилено, за да наблегне на думите си. — Такава красавица, толкова опасна.

Келнерът донесе кафетата и остана до масата, ако имат други поръчки, Фийлд му махна да си върви, а Сергей запали нова цигара от догарящия фас на предишната.

— Да, всички копнеят за Наташа — продължи руснакът. Всички са влюбени в нея. Умее да се харесва. Но само най-големите богаташи могат да я имат.

— Наташа не се продава.

Сергей се облегна назад и се разсмя хрипливо и не много весело.

— Така ли смяташ, детективе? Видя ли апартамента й? Разбира се, че си го видял. Сигурен съм, че щеше да е безкрайно щастлива, ако живееше в мизерия заедно с едно честно ченге.

— Трябва да я намеря, Сергей.

— Нямам представа къде е.

— Има ли някакво място…

— Откъде мога да знам? — Руснакът вдигна безпомощно ръце. — Тези момичета… — Избълва облак дим. — Понякога им се приисква някой руснак да им го вкара… нали ти казах… може би просто искат да чуят родния си език, затова ги обслужвам. — Смачка фаса си. — Те го искат, затова ги карам да ми плащат. Карам ги да крещят от удоволствие!

— Спал ли си с нея?

— Само когато ме помоли.

Фийлд сграбчи руснака за яката. Избута масата встрани и чашите им се разбиха върху каменния под.

Вдигна руснака и го притисна до витрината. Сергей напразно риташе и прекатури стола си. Полицаят го извлече на улицата под смаяния поглед на собственика. Изчака един трамвай да мине, после влезе в сградата отсреща и се качи над магазина за кожи. Сергей вече не се съпротивляваше, дори не издаваше звук.

Влязоха в стаята му. Фийлд затвори вратата с ритник, после отново хвана руснака за яката и го хвърли върху неоправеното легло.

— Сядай!

От стълбището проехтяха стъпки. Фийлд извади револвера си се обърна към вратата. На прага се появи Капризи. Фийлд свали оръжието и отново се обърна към Сергей.

Взе един дървен стол и седна. Американецът остана на вратата.

— Да започнем отначало — каза Фийлд. — Къде е Наташа Медведева?

Лицето на Сергей се изкриви в презрителна гримаса:

— Откъде да знам?

Фийлд се изправи и вдигна юмрук.

— Добре — измънка руснакът. — Какво искаш?

Фийлд чувстваше, че Капризи го гледа, но не можеше да се овладее.

— Тя работи в „Маджестик“.

— Вече не.

— Какви приятели има?

— В „Маджестик“ съм я виждал само с Лена.

— Виждал ли си я с другиго?

— Не.

— Никога ли не си я виждал извън „Маджестик“?

Сергей се подвоуми, но отговори:

— Струва ми се, че не.

— Струва ти се, или не си?

— Наистина не я познавам — проплака Сергей.

— С кого излизаше Лена Орлова през двата месеца преди смъртта си?

— Не знам.

— Да опитаме пак, Сергей, с кого…

— Не знам!

— Нали каза, че сте били любовници?

— Казах, че понякога се чукахме. Това казах… Понякога й се искаше да преспи с руснак. Искаше да чуе родна реч, поне така казваше.

— Кой е бил тогава другият мъж?

— Не казваше. Англичанин. Богат. Влиятелен. — За пръв път гласът на Сергей прозвуча искрено. — Затова беше щастлива.

Фийлд се изправи.

— Англичанин ли?

— Да.

— Мъжът, който я е посещавал?

— Да.

— Сигурен ли си, че е бил англичанин?

— Да, тя така казваше.

— Не е бил китаец? Дали не е лъгала…

— Защо ще лъже? Всички знаеха, че е собственост на Лу. Апартаментът й беше негов, дрехите й…

— Значи не е бил Лу?

— Абе, ти английски не разбираш ли? Казах ти, че беше англичанин.

— И няма начин да бъркаш?

— Когато ми го каза, беше пияна. Аз — не толкова много. Изпусна се, без да иска, и веднага съжали. Не се притесни особено, защото ми имаше доверие.

— Намекна ли с нещо кой може да е бил този мъж? Спомена ли за коя компания работи? Спомена ли „Фрейзърс“?