Том Брадби - Господарят на дъжда

— Искам да кажа в кое сиропиталище?

Явно нямаха представа. Отново поклатиха глави.

— Във Френската концесия или…

Госпожа Шмид погледна съпруга си.

— Не знаем — изръмжа той.

Настъпи мълчание. Капризи не беше докоснал тортата си.

— Мислите ли, че може той да я е убил?

Госпожа Шмид пребледня като платно. После осъзна, че Капризи има предвид не сина й, а тайнствения нощен посетител, и сякаш щеше да припадне от облекчение.

— Не знаем.

— Възможно е — добави съпругът й. — Напълно е възможно.

— Промъкваше се като крадец — продължи жената, набирайки скорост — посред нощ. — Сякаш сега единствената й цел бе да изчисти името на сина си. — Ото го няма, разбира се. Избяга заради онази курва. Отиде в Манила и оттогава нямаме ни вест, ни кост от него. Един ред не ни е написал… С онзи нов мъж, дето се промъкваше като крадец…

Капризи рязко се изправи, сякаш не издържаше повече. Благодари им не особено вежливо и излезе.

Фийлд го последва навън и присви очи под яркото слънце.

Заради деликатното положение във Френската концесия бяха оставили револверите си под седалките в колата и бяха само по ризи и вратовръзки. Фийлд бе навил ръкавите си. Капризи отиде в края на двора и се загледа през пръчките на желязната ограда. Проверяваше дали страничната вратичка се вижда от двора на Шмидови.

— Искал е да влиза и да излиза незабелязано — каза Фийлд.

— Да.

Американецът се обърна.

— Защо?

— Бил е богат и влиятелен мъж.

— Люис?

— Със сигурност е някоя едра риба.

— Детето.

Капризи се протегна.

— Да, може да го е видяло. Може да му е подарявал играчките лично.

Фийлд забеляза черен буик, спрян с работещ двигател до отсрещния тротоар.

— Прокопиев и Соренсън — измърмори Капризи. — Следят ни от участъка.

Двамата се вгледаха в колата. Тя не помръдна.

— Отзад ли са? — попита Фийлд.

— Нали ти си от разузнаването.

Фийлд се обърна към Капризи:

— Във фоайето ли ги видя, или бяха вече в колата, когато излизахме?

— Стояха облегнати на нея.

— Значи не са се крили.

— Може би са си мислили, че не ги виждаме.

— Значи са знаели, че тази сутрин ще излизаме.

Капризи вдигна рамене:

— Мислиш ли, че детето е още живо?

— Нямам представа.

— В кое ли сиропиталище са го откарали?

Фийлд мълчеше, но беше почти сигурен, че знае отговора.

Той изчака, докато се увери, че Прокопиев и Соренсън следят американеца. След това се върна в Селището и отиде в кооперацията „Щастливи времена“. Изкачи стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж, и почука силно на вратата на Наташа. Никой не отвори. Той отстъпи и натисна копчето на асансьора, после потропа отново. Изчака няколко минути. Изруга, качи се в асансьора и дръпна желязната решетка с все сила.

Навън взе рикша и каза адреса на жената, при която го беше завела Наташа. Катя. Потропа на задната врата.

Катя открехна вратата с няколко сантиметра.

— Не е тук — заяви, без да му даде възможност да заговори.

Опита се да затвори вратата, но Фийлд я подпря с крак.

— Моля ви, Катя.

— Няма я тук.

— Кажете ми тогава къде е.

— Не иска да ви вижда.

— Знам, че детето е на Наталия.

Катя се подвоуми и леко отпусна вратата.

Иван каза нещо на руски зад нея. Тя отвори.

— Може ли да вляза?

— Не тук — отвърна Иван.

Изглеждаше уплашен и нервно оглеждаше градината зад Фийлд.

— Детето. Тя и детето са… Детето може да разпознае убиеца на Наталия. Има…

Фийлд замълча смутено. Двамата руснаци не знаеха толкова добре английски, за да разберат обясненията му. Ако Лу надуши, че има възможност убиецът да бъде разпознат, животът на детето бе в опасност.

— Тя и детето са в опасност. Трябва да ги намеря. Ще ги заведа на сигурно място.

Двамата го изгледаха с невярващи очи.

— Тя има ли представа какво става в това сиропиталище? Водят момченцата при Лу и той се гаври с тях, после ги убива.

— Не тук — повтори Иван.

Детективът не беше сигурен, че са го разбрали.

— Моля ви, вървете си — проплака Катя.

— Трябва да я видя.

— Не тук — отсече по-твърдо Иван.

— Моля, предайте й нещо от мен.

— Тръгна си — каза Катя. — Каза, че ще се отбие, но не знаем кога.

— Вътре ли е?

— Не — отвърнаха двамата в един глас.

— Не — добави Катя.

— Каза, че ще дойде у вас, ако е в опасност — излъга Фийлд.

— Не знаем къде е. Моля ви, оставете ни на мира.

Той се обърна и бавно се отдалечи. Искаше му се някой от тях да го извика.