Том Брадби - Господарят на дъжда

— Стига.

— Не, искаше да знаеш… сега ще чуеш всичко.

Наташа отново избърса очи и седна.

— Трябва да ти разкажа всичко, цялата история на Наташа. Любимката на генерал Медведев. Той не можеше да повярва, че тя танцува за пари, че се продава. Наталия — може би… той я обичаше, разбира се, беше първородната му дъщеря, но може би… заради смъртта на мама… тя страда най-много. Можеше да приеме, че й се е отразило, че е слаба. Но Наташа? Той ме обожаваше… гордееше се с мен. Веднъж сънувал, че съм се омъжила за офицер. Или за друг аристократ от Казан, за да остана близо до дома. Сърцето му се разтапяше за мен. В Шанхай аз се грижех за него. „Не. Само не Наташа. Моля те, Господи, ако те има, не позволявай Наташа да падне толкова ниско!“ — така си е мислил. Не можеше да бъде. Не беше възможно любимата му дъщеря да се отдава на всеки мъж, който иска да опипа гърдите й. Курва в нощен клуб. Обичаните му дъщери да продават плътта си, за да го нахранят. Но всичко беше истина. Всичко, което му казал приятелят му. Той ни видя със собствените си очи. Прибрал се вкъщи. Облякъл си униформата. Пазеше я готова като за парад. Сякаш вчера сме били в Петербург и сме се разхождали по красивите улици.

— Съжалявам.

— Само че вече не бяхме в Русия, Ричард. Бяхме в Шанхай. — Наташа заплака. — Налапал дулото на револвера си и дръпнал спусъка. Край. Така се пренесе при мама. В един по-добър свят. Шанхай го уби. Ние го убихме.

Тя се отпусна и заплака, тялото й се разтресе от стонове.

Фийлд се приближи до нея.

— Не — отблъсна го тя. — Аз не те заслужавам, Ричард.

Той мълчеше.

— Ако ме обичаш, върви си веднага. — Изражението й се смекчи. — Ако наистина ме обичаш, моля те, върви си и не се връщай.

— Не мога.

По страните й потекоха сълзи.

— Убихме го преди три години. Оттогава не минава ден, без да скърбя за него.

— Когато видях семейната ви снимка, ти завидях. — Той коленичи до стола й. — Прииска ми се поне веднъж баща ми да беше казал: „Обичам те, Ричард. Обичам те, момчето ми. Браво. Ти игра наистина добре, старал си се много, отлично се справи.“ Само веднъж. Баща ти те е обичал, Наташа, видях го в очите му. Долавям го в гласа ти. Това обаче е вече минало. Били сте принудени да постъпите така. Не сте имали избор. Моят баща обаче… Само веднъж, това исках, само веднъж да ме похвали, дори да не можеше да го изрази с думи, поне да го покаже. Да сложи ръка на рамото ми, да разроши косата ми. Звучи толкова глупаво, ако не си изпитал липсата на такава нежност. Ако го нямаш, то се превръща в най-важното нещо на света. — Чувстваше, че и той ще заплаче. — Мразя го, защото той също пръсна мозъка си и не ми даде възможност да му кажа всичко, което съм искал…

Тя сведе поглед и прошепна:

— Моля те, върви си.

— Не.

— Нищо не разбираш, нали? Аз причиних това на баща си, Ричард. Ще го сторя и на теб. Винаги става така.

— Не, ти не разбираш. За мен всичко се промени. Сякаш съм се събудил в съвсем различен свят. Назад всичко е пусто, а пред себе си виждам безкрайни възможности. С теб… Без теб няма нищо.

— Вече няма нищо. Не можеш да промениш положението. Трябва… трябва да го приемеш.

— Кое беше онова момченце, Наташа?

— Не е важно. Не е мое.

— Няма да се откажа.

Тя го погледна, но Фийлд не можа да разбере какво вижда в очите й: мъка, гняв или страх. Те бяха като прозорци на една изгубена душа.

— Ричард, заради теб поех рискове, на които не биваше да се излагам…

— Не мога да приема, че няма път за бягство, и няма да се откажа, докато не те убедя, че има.

Тя въздъхна и наведе глава. После се обърна към него. Сякаш се беше превърнала в друга жена.

— Добре тогава. Ще ти разкажа цялата истина. Защо според теб ходя при Лу?

— Не ми причинявай това.

— Ходя при него, защото съм курва. Не ми е приятно, когато ме опипва, Ричард, не, не изпитвам удоволствие. Не е както с теб. Но какво можеш да ми дадеш ти? Аз имах дом. Имах семейство, но къде са сега? Нямам си никого. Затова ходя на улица „Вагнер“, събличам се пред него и…

— Стига.

— Не искаш ли да чуеш истината?

— Пак лъжеш.

— Казвам ти истината, Ричард, трябва да я знаеш. Принуди ме да ти я кажа. Ти беше едно мимолетно удоволствие. Едно красиво момче, наивно, глупавичко, може би храбро, но това не променя действителността. Ходя при Лу, за да мога да оцелея. Огледай се. Как иначе една бедна рускиня би могла да си позволи всичко това?

— Това е лъжа.

Изражението й бе непроницаемо.

— Какво ти става , Ричард?