Том Брадби - Господарят на дъжда

— Аз знам истината. Чувствам я тук.

Той докосна гърдите си.

— Чувстваш я, значи това трябва да е истината, така ли? Само че грешиш. Искаш ли да ти кажа истината? Искаш ли да ти кажа как обожавам властта? Ти ме видя в нощния клуб, знаеш как е.

— Видях страх в очите ти, не власт.

— Искаш ли да знаеш какво удоволствие изпитвам, когато ме опипва и виждам каква власт имам над него? Искаш ли да видиш похотта в очите му, да научиш фантазиите му за онова, което иска да прави с мен?

— Стига.

— Искаш ли да ти кажа какво удоволствие изпитвам, когато посяга…

— Стига!

Хвърли се върху нея, сграбчи я за раменете и я разтърси. Изправи се и вдигна юмрук.

Тя го погледна и устните й се разкривиха в злобна усмивка.

— Давай, Ричард, удари ме. Това ли искаш, да ми причиниш болка, това ли? Хайде, бъди мъж…

Фийлд се обърна и излезе, като затръшна вратата след себе си. Затича се по стълбите, тропайки с все сила, сякаш искаше да смачка дебелите пръсти на Лу. Представяше си ги как бавно пълзят по нежната кожа на гърдите й, как безжалостно се промъкват към кичура тъмни косми между бедрата й.

Изскочи на улицата и се преви на две, за да си поеме дъх. Беше се спуснала гъста мъгла и наблизо иззвъня трамвай, невидим в полумрака. Фийлд пъхна ръце дълбоко в джобовете си и закрачи по улицата.

След десет крачки се обърна, искаше му се това да е било просто едно изпитание за любовта му и тя да го е последвала.

Вратата едва се виждаше в мъглата, но на прага не стоеше никой.

Къщата на „Жофр“ 73 бе грозна триетажна постройка, близо до началото на китайския град, нарочно лишена от пищната украса, характерна за повечето сгради в Концесията. Капризи забеляза драскотините по лицето на Фийлд, но нищо не каза. Фийлд не беше на себе си, не можеше да прогони образите на Лу и Наташа от съзнанието си.

Беше прекарал безсънна нощ. През повечето време скита из пустите улици.

Двата партерни апартамента имаха малки дворчета с желязна ограда. И в двете бе простряно пране. Наталия бе живяла в апартамент 1А и сегашната му обитателка също приличаше на проститутка — силно гримирана, с високи кожени ботуши и стегната блуза. Наближаваше петдесетте и при вида й на Фийлд започна да му се повдига. Когато ги видя, затръшна вратата пред лицата им.

— Днес пак не си разговорлив, полярна мечко — отбеляза Капризи. — Все пак се радвам, че ми се обади.

Фийлд не отговори. Не знаеше дали не е сгрешил, като даде на Капризи адреса на Наталия Симоновна. Още не му беше казал, че двете с Наташа са сестри.

— Добре се справи, полярна мечко.

В съседния апартамент живееше възрастна двойка с фамилия Шмид. Те казаха, че са познавали Наталия, и ги поканиха да влязат.

Холът бе по-малък, отколкото очакваше Фийлд, и с нищо не показваше, че се намират в Шанхай. Въпреки че отказаха, госпожа Шмид им сервира шоколадова торта и кафе и докато я слушаха (беше доста приказлива, а явно не приемаха много гости), Фийлд спря поглед върху една снимка на младеж с униформа.

— Синът ни — заяви гордо господин Шмид.

— Ото — добави жена му и подаде на двамата полицаи чинийки с по едно голямо парче торта. — Месар е.

Говореха с изразен немски акцент и госпожа Шмид изрече последните думи без ни най-малка ирония.

— Синът ви е месар? — попита Капризи.

— Ханс държеше месарницата, когато се оженихме, и сега синът ни я пое.

— Участвал ли е във войната? — поинтересува се Фийлд.

Тя го изгледа, сякаш търсеше следи от враждебност в очите му.

— Той поиска. За родината.

— Приехме го с разбиране — добави Ханс, но по изражението му личеше, че още не могат да го преживеят.

Старият немец бе дребен и лъчезарен човек, с дълъг нос и с овално, почти голо теме. Жена му беше закръглена, спретната, с чисти дрехи и държеше скромно ръце в скута си. Живееха бедно, но достойно, помисли си Фийлд.

— Наталия… — започна Капризи.

— Приятели ли сте? — попита госпожа Шмид.

— В известен смисъл.

Тя се наведе и прошепна съзаклятнически:

— Не се тревожете. Полицаи сте, личи ви отдалеч, но ние няма да кажем на… — Погледна игриво съпруга си и отново се обърна към американеца — … на френската полиция.

— Да, полицаи сме. — Капризи се изкашля. — Познавахте ли я?

— Разбира се! Нали бяхме съседи. Знам, че в големия град хората не си говорят много… но ние сме от едно малко баварско градче… и не сме свикнали така. — Тя отново погледна съпруга си. — Толкова отдавна живеем тук.