Том Брадби - Господарят на дъжда

Представи си я под туловището му, скована и със стиснати от погнуса устни… А може би изпитваше истинско удоволствие?

Запали нова цигара и въпреки отвращението си продължи да пуши.

Вратата се отвори и Наташа слезе по стълбите. Излезе на улицата. Вървеше с наведена глава и лицето й не се виждаше. Той се приближи бързо, кръвта нахлу в главата му. Хвана я грубо и я завлече до пресечката.

— Качвай се.

Тя се опита да се съпротивлява.

— Качвай се. — Обърна се към собственика на рикшата. — Улица „Фучоу“. Бързо.

— Ще ни види — промълви тя, когато тръгнаха.

Наташа гледаше втренчено гърба на китаеца, изражението й бе хладно и непроницаемо. Не проговори, докато не отвори вратата на апартамента си.

— Моля те, върви си — каза, когато влезе.

— Какво стана.

— Моля те, върви си.

— Какво стана?

Лицето й се разкриви от мъка и той я прегърна. Вдигна я и я занесе при креслото до прозореца. Притисна я силно до себе си и тя облегна глава на рамото му, косата й се разпиля по лицето му.

Тя се опита да го отблъсне:

— Не. Не.

— Какво стана?

— Той знае.

Фийлд се изправи.

— Какво знае?

— Знае. — Затрепери силно. — Имаше промяна.

— Каква промяна?

— В очите му. Беше по-малко… погледът му не беше толкова премрежен от наркотика и ме остави да стоя по-дълго време, просто ме гледаше.

— Каза ли нещо?

— Обикновено почти не ми обръща внимание… просто е дрогиран и…

— Колко те държа?

— Около час, не знам. Не ми каза да си вървя… просто не можех да стоя повече, затова си взех дрехите и си тръгнах, и…

— Просто те е гледал?

Тя не отговори.

— Не каза ли нещо?

Тя бавно вдигна глава.

— Попита ме… дали обичам да нося дълги чорапи. Защо не нося.

— Ти какво му каза?

— Обещах му следващия път да си обуя.

— Не те ли докосна?

Наташа сведе очи.

— Докосна ли те?

— Не е твоя работа.

— Опипал те е!

— В стаята, където се обличам, имаше една делова книга. — Тя вдигна поглед. — Една ракла беше отворена и книгата бе най-отгоре.

— Погледна ли я?

— Страхувах се.

— Да, но си погледнала.

— Имаше много числа… всичко на китайски…

— Ти обаче ги прочете.

— Не, аз…

— Познавам по очите ти.

Тя отново сведе поглед.

— Видяла си нещо важно. — Фийлд пристъпи към нея. — Знаела си какво да търсиш.

Наташа мълчеше.

Той се намръщи:

— Той знае ли, че си видяла книгата? Нарочно ли я е оставил?

— Това е личният му кабинет. Записва толкова много неща. Денем и нощем. Не очаква, че някой ще се опита да го шпионира.

— Видяла си онова, което и Лена е знаела. Тя ти е казала. Били сте като сестри.

Изражението й беше враждебно, очите й блестяха гневно, тя стискаше устни. Притисна ръце до гърдите си.

— Заради теб пак ме е страх.

— Не съм виновен аз. Страх те е заради самата себе си. С Лена сте били като сестри, Наташа. Как се почувства, когато я намери? Живяла е като сестра ти и е свършила като нея. — Той повдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. — Наталия Симоновна е сестра ти, Наташа. Видях гроба й. А също и този на баща ти.

Очите й се изпълниха с болка, но гневът продължаваше да го изгаря.

— През цялото време се опитвам да открия истината, а ти си ме въртяла на пръста си… — Фийлд я стисна по-силно за ръката. — Ако баща ти е починал в Русия или на кораба, как се е озовал погребан тук?

— Какво те интересува?

— Затова си свалила снимката на Наталия, нали? Опасявала си се, че ще я позная. — Той пусна ръката й. — Знаеш ли как се почувствах, когато видях снимката на трупа й? Мили боже, помислих си, че си ти…

Фийлд се отдалечи до прозореца и отново се обърна към нея:

— За какви цели ме използваш?

Тя се втренчи в него:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да разбера за какво си ме използвала. Кажи ми каква роля играя аз в плана ти.

— Не те разбирам.

— Не е възможно да изпитваш любов към мен, нали? — Той разпери ръце. — Надали го правиш и заради секса. Почувства ли изобщо нещо, когато беше с мен? Или си толкова умела измамница, че…

— Спри, Ричард.

— Да спра ли? — Пристъпи към нея. — Да спра?

— Защо си толкова…

— Била ти е сестра! За такъв ли глупак ме мислиш? — Приближи лице до нейното. — За такъв ли ме смяташ? — Очите му се наляха със сълзи. — Ана-Наталия Медведева. Защо смени името си? Заради срама ли, Наташа? Погребана е в Малката Русия до генерал Фьодор Медведев, обичан баща на Наташа-Олга Медведева.

— Моля те, спри, Ричард.

— Това ти причинява болка, нали? Боли ли те?