Том Брадби - Господарят на дъжда

— Нали каза…

— Не ме интересува.

Фийлд издърпа ръката си и огледа празното помещение.

— Не знам защо ти говоря това.

Запали цигара с треперещи ръце.

— Това са най-близките ти хора, Ричард.

— Странно как гневът може да те поддържа. Целият ми живот, преди да дойда тук, беше като риза, която не ми е по мярка. Не дойдох, за да избягам от нещо, а за да започна отначало. Ти не можеш да се върнеш в родината си, а аз не искам. Не сме ли идеалната двойка? — Въздъхна. — Баща ми обичаше да казва: „Не се главозамайвай от късмета си, Ричард. Каквото и да правиш, не се главозамайвай от късмета си.“

Десет минути след като излязоха от френския клуб, Наташа го преведе през двойна порта от ковано желязо. Влязоха в огромна, добре поддържана градина. Тук цареше такова спокойствие, че градът наоколо сякаш не съществуваше. Къщата бе висока, обрасла с бръшлян, с тъмен покрив и тесни прозорци.

Отвори им ниска, трътлеста жена около петдесетте, с прошарена коса, вързана с червена забрадка. Тя мълчаливо прегърна Наташа и я задържа дълго време в обятията си.

— Това е Ричард — каза тихо Наташа.

Възрастната жена се усмихна и се изчерви. Фийлд пристъпи напред и й подаде ръка, но тя го прегърна толкова пламенно, че ребрата му изпукаха. След това влезе в кухнята и извика:

— Иване.

Отвътре се чу ръмжене.

— Ела да видиш кой е дошъл.

Английският й беше със силен акцент.

Иван беше хилав и кокалест, брадясал и с орлов нос.

— Наташа — възкликна и лицето му грейна.

Прегърна я, както бе направила жена му, и като че ли изведнъж се подмлади. Сковано се ръкува с Фийлд и го изгледа изпитателно като бъдещ тъст.

— Влезте, влезте — покани ги жената.

Хвана Фийлд за ръката и го заведе в мрачната кухня при голяма дървена маса. Иван погледна стенния часовник.

— Има време — смъмри го жена му. — Наташа е дошла. — Обърна се към Фийлд и се усмихна. — Искам да науча… всичко за вас. Чай?

— Да, благодаря.

— Разказвайте.

— Няма какво толкова.

— Много сте… срамежлив. Наташа никога… — Тя погледна Наташа и силно се изчерви. — От добро семейство ли сте?

— Катя…

— Имате ли образование?

— Вуйчо му е секретар на Градския съвет.

Катя погледна съпруга си и бързо заговори на руски. Двамата закимаха одобрително и Фийлд разбра, че е преминал някакво изпитание. Седна на един стол и забеляза снимка на Наташа, направена пред часовниковата кула на Митницата. Стоеше прегърнала пет-шестгодишно момченце. Изглеждаха щастливи.

Наташа проследи погледа му, изправи се и застана пред снимката. Сведе глава и прошепна:

— Трябва вече да тръгваме.

Възрастните руснаци явно осъзнаха грешката, която бяха допуснали с фамилиарното си поведение, и на лицата им се изписа тревога.

Фийлд се изправи, промърмори нещо за довиждане, измъкна се след Наташа и двамата прекосиха двора.

— Сигурно съм полудяла — промълви тя, когато излязоха на улицата. — За мен това е…

— Това е синът ти, нали?

— Не.

— За бога…

— Кълна се в паметта на майка си. — Тя го изгледа втренчено. — Това беше грешка. Отново се размечтах.

— Ти май не разбираш…

— Не, ти не разбираш. — Лицето й посърна. — Защо не ми вярваш, когато те убеждавам, че не съм свободна да приема любовта ти? Сторих нещо, което не биваше да правя.

Той пристъпи към нея.

— Не — спря го тя. — Върви си. Искам да им кажа нещо насаме.

Фийлд отстъпи назад, но още се колебаеше.

— Довиждане, Ричард.

Тя се върна в двора и затвори желязната порта.

Фийлд я изпрати с поглед. Искаше му се Наташа да се обърне, но тя не го погледна.

Фийлд се зае с регистъра на емиграционната служба. Вглъби се в работата, тревогата и гневът го поддържаха, докато безсънието не го принуди да спре. Челото му бе обляно в пот и той полагаше огромно усилие да не заклюма.

Често излизаше да пуши. Пендълби работеше без прекъсване и сякаш никога не се разсейваше. Едва по обяд стана от мястото си. Стъпките на чиновника се отдалечиха в коридора и Фийлд остана сам.

Той изтри челото си и мълчаливо прокле жегата, после стана и слезе на долния етаж, където учтиво помоли служителката да ползва телефона.

Свърза се с Ян и я попита дали има съобщения за него. Капризи бе заръчал да му се обади. Фийлд телефонира в централата и поиска връзка с детектива. Вече имаше чувството, че всички около него са предатели, че не може да има доверие на никого.

— Ало, Капризи, Фийлд се обажда.