Том Брадби - Господарят на дъжда

Отново настъпи мълчание.

— Все пак са избягали — подкани я Фийлд.

— В последния момент. Един техен приятел от Казан ги предупредил, че побесняла тълпа отива към дома им. По-късно научихме, че болшевиките изгорили къщата им до основи само час след като избягали. Тръгнали със съвсем малко вещи. Бащата на Лена смятал, че скоро ще се върнат. Не възнамерявал да бяга далеч, само да се скрият за няколко дни, защото си мислел, че белогвардейците са наблизо. Наистина генерал Капел настъпвал и след една седмица войските му освободили града. Научихме за това и попитахме татко какво да правим, но той не искаше да се връща. Разбираше положението. Не му се заминаваше, но знаеше какво ще се случи. Всичко бе загубено. Той го знаеше, знаеше, че вече не можем да си върнем предишния живот.

Семейството на Лена изгуби всичко. Върнали се, но не намерили нищо. Болшевиките били разграбили и опожарили къщата и избили онези слуги, които се опитали да се отбраняват. Лена и семейството й заминали без абсолютно нищо. Пътуването им било още по-тежко от нашето. Баща й… самоубил се, докато прекосявали степта. Майка й също не издържала пътуването, а братята й се върнали. Трябвало сама да спасява себе си и сестра си. Тя беше смела жена.

— И после…

— Пристигна много след нас и беше почти неузнаваема. Сякаш свещицата на душата й бе угаснала, разбираш ли?

Фийлд кимна.

— Това не беше предишната Лена. Никога не се смееше.

Наташа се втренчи в него. Фийлд не знаеше дали очаква от него да каже нещо.

— Аз няма да свърша така, Ричард. Няма да се предам и да умра.

— Лена е готвила бягство.

Наташа въздъхна:

— През последните няколко седмици тя си бе възвърнала нещо от предишната Лена. Малко. Трудно е да ти го обясня, защото толкова много неща… за толкова много неща не можехме да разговаряме. Миналото… ти си мислиш, че ни свързва, но не е така. Струва ни се черно, разбираш ли. Черно. Загубата… Толкова е ужасно, а настоящето — толкова позорно, че не можехме да говорим за това. С други, които са от Москва или от другаде, понякога обсъждаме миналото, разговаряме за революцията. Но не и с Лена, защото бяхме толкова близки.

— Защото няма как да избягате?

— Да, но Лена вярваше и…

— Мислиш ли, че е било грешка?

Наташа не отговори. Гледаше втренчено през прозореца.

— Баща ти в Русия ли почина?

За момент на лицето й се изписа несигурност. Тя като че ли се опитваше да си спомни каква лъжа му е казала преди. Фийлд съжали, че е попитал.

— На кораба.

— В морето ли го погреба?

— Не, в Харбин.

На Фийлд му се прииска да я попита дали е ходила след това на гроба му, но реши да не засяга тази тема.

— Ти си добър слушател — отбеляза тя. — Малко мъже умеят да изслушват. Странна работа. При други обстоятелства можехме да сме равностойни. Сега, ако ме заведеш в дома на някой член на твоя клуб, ще ме изгонят позорно.

— Не членувам в никакъв.

— Не, но…

— Освен това никога не бих могъл да се меря с теб. Надали един продавач на конфекция може да се сравнява с руски царски офицер.

— Казах ти, Ричард, бедността не е порок.

— Порок е, ако пропилееш живота си в стремеж да забогатееш. — Той поклати глава. — Баща ми бе толкова затънал в дългове, че единственият начин да се измъкне беше, като си пръсне мозъка.

— Ти обаче му се възхищаваше.

— Не.

— Но си го обичал…

— Мразех го. Ненавиждах го заради онова, което причиняваше на майка ми, на нас и на себе си.

Фийлд сведе поглед към ръцете си.

— Как е възможно?

— Ако отношенията ти с баща ти са били други, можеш да се смяташ за късметлийка. Моят не можеше да оцени онова, което имаше, и винаги надценяваше незначителните неща. Затова не можеше да се отърси от гнева. Той беше жесток човек. Когато се прибереше у дома, настроението в къщата веднага се променяше. Със сестра ми трябваше да пазим тишина, ако не искаме да си изпросим боя. Биеше ни, ако ни хванеше да си говорим, след като е изгасил лампите. Казвам „ние“, но обикновено аз изяждах пердаха, а майка ми не правеше нищо.

Фийлд осъзна, че й е казал повече, отколкото възнамеряваше, но не можеше да се спре.

— Дума не обелваше пред него. Идваше и ни утешаваше, галеше ме и повтаряше, че съжалява, но колкото повече го правеше, толкова повече я намразвах. — Той я погледна втренчено. — Слушат ли ти се тези неща?

— Да.

Тя беше пребледняла. Сложи ръката си върху неговата и той се опита да се отдръпне, но тя стисна пръстите му.

— Не се дърпай.