Том Брадби - Господарят на дъжда

Когато се върна, Пендълби вдигна глава и се усмихна, после продължи работата си.

Фийлд отново започна да чете: Марков, Александър, ул. „Жофр“ 47, за Харбин с влак. Джулиъс, Антъни, ул. „Бъблинг уел“ 27, за Кейптаун, южноафрикански паспорт н. 407681, със „Саравак“ . В крайната колона срещу последното име някой бе написал: „няма намерение да се връща“. Следващият ред беше за Семтов, Владимир, ул. „Бъблинг уел“ 7с, за Харбин, връщане ноември или по-рано, когато приключи сделките си .

Когато служителката се върна, Фийлд беше стигнал до юни 1920 година. Трябваше да признае, че е прекалено уморен, за да продължи.

— Съжалявам, господин Фийлд. Елате утре, ако искате. Сега трябва да затварям.

— Разбира се. Кога отваряте?

— В осем часа.

— Ще дойда.

Фийлд се върна в общежитието на улица „Картър“ и подремна два-три часа.

Когато се събуди, седна на леглото и разтърка очи. Изми лицето си в умивалнята в дъното на коридора, после кимна на един прислужник, седнал наблизо, и излезе. Беше се стъмнило, но жегата не намаляваше. Почуди се къде ли е учил Люис. Почти със сигурност в „Итън“.

Фийлд носеше сакото си преметнато на ръката; не се опитваше да скрие кобура си. Сложи шапката, която му беше подарил Джефри. Реши да посети вуйчо си и Пенелъпи. Имаше нужда от съвет и подкрепа. Беше съвсем объркан.

Нощта беше ясна, но задушна и когато стигна улица „Фучоу“, под мишниците му вече имаше мокри петна. В апартамента на Наташа светеше. Той спря на отсрещния тротоар в полумрака далеч от уличните лампи и запали цигара. Загледа се към балкона й.

Вратата на балкона се отвори и Наташа излезе с чаша в ръка, от стаята се чуваше музика. Тя се наведе да полее една саксия и пак се изправи. Носеше широка яркожълта рокля. Обърна се и погледна улицата.

Сърцето му затуптя силно.

Него ли гледаше?

Наташа застина. После се обърна и бързо се прибра.

Фийлд хвърли цигарата в канала. Бързо прекоси улицата и влезе във фоайето. В асансьора погледна зачервеното си лице в огледалото — брадичката, устните и челото му блестяха от пот.

На площадката пред апартамента музиката звучеше по-силно. Фийлд спря в полумрака и се заслуша. Тъкмо се канеше да почука, когато вратата се отвори.

Тя изглеждаше по-висока, по-пламенна, по-красива; деколтето й стигаше почти до пъпа.

Фийлд пристъпи към нея, носовете им се допряха, после устните им… тя прокара пръсти през влажната му коса и избърса потта от челото му.

Кожата й беше хладна.

— Аз…

— Толкова съм слаба пред изкушенията — каза тя.

Наташа накара Фийлд да се обърне по корем. Белите памучни чаршафи бяха приятно хладни. Легна върху него. Сърцата им туптяха в ритъм и телата им бяха покрити с пот. След известно време той усети лекото докосване на устните й върху ухото си.

— Събуди се, Ричард.

— Буден съм.

— Спиш.

— Така… ми е удобно.

— Прекалено удобно.

Тя го обърна по гръб и обхвана с крака кръста му. Бавно се наведе и косата й падна върху лицето му. Леко го докосна по бузата и впи устни в неговите.

След втория път Фийлд заспа и когато се събуди, тя лежеше облегната на лакът и го гледаше.

— Колко е часът?

— Още малко и ще се съмне.

— Цяла нощ ли ме гледаш така?

— Не. Спеше много спокойно.

Той се обърна по гръб.

— Спах дълбоко. — Забеляза часовника на нощната масичка и се надигна да го види. — Пет часът.

Отново легна и се загледа в тавана. Светлината от една улична лампа огряваше ъгъла на стаята. Наташа коленичи в светлото петно до леглото.

— Имаш ли цигари? — попита той.

Тя извади една от пакета върху нощната масичка и я запали. Хвърли му друга през леглото, запали клечка кибрит и я поднесе към него. Постави пепелник от мидена черупка помежду им и запушиха мълчаливо.

Когато цигарите им догоряха, Наташа каза:

— Скоро трябва да тръгваш.

Отмести пепелника и легна до Фийлд. Той се обърна към нея, тя хвана ръката му и я постави върху корема си.

— Прегърни ме силно, Ричард.

— Уплашена си.

— Разбира се.

Последва дълго мълчание.

— Каквото и да казват, аз те обичах — прошепна тя.

— Как така „обичах“?

— Краят ще донесе облекчение и на двама ни.

— Какъв край?

Тя не отговори, затова той я обърна насила към себе си. Очите и лицето й бяха мокри от сълзи.

— Какво говориш?

Наташа го погледна мълчаливо в очите.

— Какво приказваш? — настоя Фийлд и стана от леглото. — За какъв край говориш? Какви са тези глупости?