Том Брадби - Господарят на дъжда

— Значи ще чакаме да се повтори, така ли?

Капризи въздъхна:

— Успокой се, Фийлд… или да те наричам Дики?

— Нямам нищо общо с него.

— Дики? Люис те нарича Дики.

— Държи се покровителствено.

— Гледай какви приятели си имал. Очарователни.

— Той не ми е приятел.

— Разбира се. Той е един надменен кучи син. Какво искаше от теб?

Фийлд въздъхна:

— Нищо.

На пристанището пасажерите от един току-що пристигнал кораб ги заоглеждаха любопитно. Дебелият митничар отсъстваше — бил на реката, както се изрази помощникът му — затова отидоха сами на „Саратога“.

Капризи не беше освободил въоръжения ескорт и това постигна ефекта, който целеше. Когато стъпиха на стълбичката, индиецът, когото бяха видели предишния път, скочи и изтича в капитанската каюта. Капризи потропа на вратата и след няколко минути се появи капитанът. Той също беше индиец, стар, дебел и брадясал. Явно го бяха събудили.

— Забавлявате ли се в Шанхай? — попита американецът.

— Какво искате?

— Да ви зададем няколко въпроса.

Капитанът ги заведе на мостика. Върху един навигационен уред имаше някакъв парцал и той избърса челото си с него.

— Заминавате в събота — каза Капризи.

Капитанът кимна.

— Какво пренасяте?

— Трябва да погледна инвентарния лист, за да ви кажа.

— Шевни машини?

— Може би. Не знам.

— Какво превозвате обикновено за тази компания?

— Електроуреди. — Капитанът се прозина. — Превозвам каквото ни пратят.

— Защо товарите стоката нощем… в събота след залез-слънце?

— Товарим ги, когато ни ги докарат.

— Не е ли необичайно? Не ви ли се струва подозрително?

— Защо да е подозрително?

— Не е ли по-лесно да се товари денем?

— За мен е по-лесно, но нали плащат. Щом искат, нека да товарят нощем. Клиентът винаги има право. Нямам представа каква е причината. Може би в събота ще довършват пратката и искат всички машини да са готови, преди да започнат товаренето.

Капризи се замисли. Капитанът нямаше да им се остави лесно.

Американецът постави ръка на руля и погледна палубата.

— Добре, капитан…

— Сендоза.

— Добре, капитан Сендоза. Благодаря за помощта.

Върнаха се на кея и когато се качиха в колата, Капризи каза:

— Той е замесен. Каквото и да става, той е замесен.

Фийлд отиде в емиграционната служба, която тъкмо затваряше. Наложи се доста да убеждава жената, с която бе разтварял предишния път, но накрая тя го заведе в една стая на горния етаж. Във въздуха се носеха прашинки, осветени от залязващото слънце. До вратата, приведен над дебел регистър седеше дребен европеец с очилца. Останалата част от помещението бе заета от високи до тавана шкафове.

— Господин Пендълби, това е господин Фийлд.

Двамата се ръкуваха и дребосъкът се усмихна смутено.

— Господин Пендълби прегледа регистъра от 1918 и 1919, но без успех. Ако искате да му помогнете, вземете 1921, но мога да ви разреша да останете само час. Трябва да затварям. Господин Пендълби, можете да си тръгвате.

— Ще остана още един час.

— Добре. Ще се върна след час. Иначе можете да дойдете утре, господин Фийлд.

Жената излезе.

— На 1920 ли сте? — попита Фийлд.

Пендълби нервно подръпна мустака си.

— Благодаря за помощта. Много съм ви признателен.

Пендълби кимна, после стана и се скри между два шкафа. След няколко минути се върна с три дебели делови книги и обясни:

— Това е първата половина от 1920.

Фийлд взе горната книга, отвори я и се зачете.

Скоро установи, че най-лесно става, ако прокарва пръст по имената, за да е сигурен, че няма да пропусне нещо. Дори така беше трудно. В регистъра бяха вписани всички чужди граждани: всяко пристигане, заминаване или смяна на адрес. Гражданите на страните, управляващи концесиите, само показваха паспортите си при пристигане и не се налагаше официално да се регистрират. Останалите обаче — като руснаците — трябваше да минат през безкрайните дебри на бюрокрацията. Налагаше се да уведомяват граничната служба при всяка смяна на жилището си и при неспазване на това правило бяха заплашени от тежки глоби и дори затвор. Данните в регистъра се въвеждаха хронологично.

Някои имена фигурираха много пъти и повечето, макар и не всички, бяха на руснаци. Работата беше досадна.

Фийлд постоянно се хващаше, че пропуска, и се налагаше да се връща в началото на страницата. Достатъчно беше да срещне имената на Ирина Игнатиева и Наталия Симоновна поне по веднъж. След около половин час (само предполагаше, защото нямаше часовник) излезе и запали цигара.