Том Брадби - Господарят на дъжда

— Двете със сестра ти?

— Да.

— Тя по-голяма ли беше, или по-малка?

— По-голяма. С четири години. Казах ти вече. Тя се грижеше за мен, след като мама почина.

— Как се казваше?

Наташа се подвоуми.

— Не е важно.

— Имахте ли ратаи в имението?

— Разбира се. — Тя отново се засмя. — Но бяха доволни. Татко винаги е бил щедър. Живеехме скромно.

Стигнаха до френския спортен клуб, влязоха през портата от ковано желязо и прекосиха добре окосената морава между кедрови дървета и подрязани храсти. Лицата им се навлажниха от ситните пръски на фонтаните. За Фийлд това беше най-хубавата сграда в Шанхай — ниска и дълга, с извит навес по средата, под който униформеният портиер потрепваше на едно място, сякаш се опитваше да се сгрее. Той кимна на Наташа и тя заведе Фийлд на терасата. Седнаха на маса с изглед към парка и се загледаха към павилиона, осветен от първите слънчеви лъчи. Освен тях нямаше други клиенти.

— Рано отварят — отбеляза Фийлд.

— Работят денонощно.

Келнерът, с ослепително бяло ленено сако, се приближи с усмивка.

— Café s’il vous plaît — поръча Наташа.

— Moi aussi — каза Фийлд.

— A mangér? 5 5 — Кафе, моля. — За мен също. — Нещо за ядене? — (фр.) — Б.пр.

Двамата поклатиха глава.

— Говориш ли френски? — попита тя, когато келнерът се отдалечи.

— Малко. — Фийлд се наведе напред. — Баща ти сигурно е участвал в Световната война.

— Не ме дръж за ръката тук, Ричард.

— Ама…

— Рано е и е безопасно и каквото и да си мислиш, аз не искам да живея в страх. Ти ми вдъхваш кураж. Не бива обаче да рискуваме. Ако ни видят, може да е опасно.

Той преглътна, гърлото му беше пресъхнало.

— Правя за Лу каквото иска от мен, но той не ме притежава. Не съм негова собственост.

Фийлд се боеше да продума.

— Трябва обаче да внимаваме — заключи тя със смесица от раздразнение и страх.

Мълчанието се проточи. След няколко минути Фийлд каза:

— Сигурно е било истински ад. Войната имам предвид.

— Понякога хората смятаха татко за твърде скован. За твърде надут. Той обаче беше просто един мечо. Така го наричахме.

— След края на войната се прибра у дома, нали?

— При избухването на революцията полкът му беше в Санкт Петербург. Той избягал и се прибра у дома. Разказа какво е видял, но никой не му вярваше. Всички мислеха, че преувеличава. Той се уплаши и престана да говори. Не знаехме какво да правим… Нали разбираш…

— Разбирам.

— После се появиха болшевиките и започнаха да убиват. Залавяха изтъкнати хора… много наши приятели загинаха. Земевладелци, офицери, университетски преподаватели… затваряха ги в подземия и ги разстрелваха или ги изкарваха с шлепове насред реката и ги взривяваха.

Лицето й пребледня.

— Татко не искаше да бяга, но нямаше избор. — Тя затвори очи. — Толкова далеч… не можеш да си представиш. Месеци наред бягахме с камила през степта. Прекосихме замръзналото езеро Байкал с шейна, толкова беше студено. Без пари, без храна, без подкрепа. И след всичко, което беше видял, татко толкова…

— Във Владивосток ли отидохте?

— Градът беше в ръцете на нашите, но знаехме, че няма да е за дълго. Носеха се всякакви слухове. Тогава със сестра ми… решението беше наше. Принудихме татко…

Келнерът донесе две чаши върху сребърен поднос. Когато Наташа отвори очи, Фийлд погледна сметката и извади няколко банкноти от джоба си.

— Съжалявам — каза тя. — Малко е скъпичко.

— Няма значение. Вече не съм бедняк.

— Не се извинявай, Ричард. Аз няма…

— Да, но…

— Не е важно.

Кафето беше в сребърна каничка. Фийлд наля в чашите, но разля малко по бялата ленена покривка. Подаде едната чашка на Наташа.

— С Лена заедно ли тръгнахте? Приятелки ли бяхте?

— Бяхме съученички в Казан, после в Санкт Петербург. Аз обаче трябваше да се върна на село, за да помагам в имението.

— Говори се, че Петербург бил красив град.

— Разбира се, беше…

— Какъв човек бе Лена?

Наташа се замисли, преди да отговори:

— Лена обичаше да се смее. В училище беше много… забавна. Винаги се шегуваше с всичко. Беше известна сред момчетата, доста пряма. Не се плашеше от нищо, но…

— Заедно ли пътувахте?

— Не. — Гласът й звучеше по-уверено. — Хората смятаха татко за студен, но той беше най-милият човек, когото съм познавала, обичаше ни и тръгна заради нас. Не искаше да емигрира, не можеше да си представи да живее извън Русия, но виждаше, че за нас няма бъдеще. Толкова наши приятели бяха убити. Какво можехме да направим? Все пак понасяше трудно заминаването. Бащата на Лена бе по-горд и упорит. Беше твърде консервативен и не приемаше чуждо мнение. Избягали в последния момент. Имаха голяма къща, много красива, парк, изграждан с години, и огромна ливада, спускаща се до реката. Бяха много богати и баща й не искаше да бяга. Татко го посети, когато заминавахме. Отидохме, но Лена си играеше в гората и татко ни накара да го чакаме отвън. Спомням си как излезе, върна се при шейната и поклати глава. Бащата на Лена стоеше на верандата. Денят беше ясен и виждах всичко до самата замръзнала река. Видях майката на Лена на прозореца, гледаше ни. Изглеждаше толкова разтревожена, че се уплаших.