Том Брадби - Господарят на дъжда

Наташа я нямаше.

Той извади бележника и бащината си писалка. Докато се чудеше какво да й напише, се запита дали това е изпитвал баща му към майка му. Любовта ли погубваше човека?

Фийлд написа: „Моля те, обади ми се. Ще бъда в управлението. Номер: 26522, вътрешен 79.“ Изкуши се да добави: „Знам за детето“, но се разколеба. Не написа и името си.

Бавно слезе на улицата. Беше рано, покривите изглеждаха сивкави и бе задушно. Той опипа брадясалото си лице. Още усещаше вкуса от устните на Пенелъпи и изпита отвращение. Дрехите му бяха измачкани.

Мина край група спящи хора покрай стената на Клуба по езда, спря пред входа му и се обърна за последен път. Забеляза дребен китаец с костюм и шапка, който спря на двайсетина метра зад него.

Фийлд се втренчи в непознатия, но той не направи опит да се скрие или да се престори, че не го следи.

Отново тръгна, заслуша се в стъпките си и тези на човека зад него. Опипа револвера си. Продължи спокойно, отмина Клуба по езда, изчака един трамвай и пресече улицата. Китаецът продължаваше да го следва на същата дистанция.

На улица „Картър“ реши да му се изплъзне, но когато отминаваше църквата, в чието гробище бе възнамерявал да „посее опашката си“, видя друг мъж, който четеше вестник на отсрещния тротоар, и трети на близкото кръстовище.

Пъхна ръка под сакото си и стисна револвера, после спря. Стъпките зад него също спряха, двамата мъже отпред не помръдваха. Беше на десетина метра от църквата. Сърцето му биеше лудо.

Замисли се: ако искаха да го убият, досега щяха да са го направили.

Отново тръгна. Мъжът на отсрещния тротоар продължаваше да чете; онзи на кръстовището се отдалечи по страничната улица.

Фийлд стигна до общежитието. Влезе и спря до кабинката на портиера. Извади револвера и се увери, че е зареден, после влезе в общата стая и дишането му стана по-равномерно.

Наля си кафе от каната, която винаги стоеше на една полица до стената, взе новия брой на „Норт Чайна Дейли Нюз“ и седна на една масичка в средата на помещението.

Един от помощниците в кухнята се показа на бялата летяща врата в другия край на стаята.

— Не искам нищо — каза Фийлд.

— Бекон?

Той поклати глава.

— Яйца. Много хубави. Полезни.

— Не, благодаря.

Младият китаец забърса ъгълчето на една маса, която изглеждаше безупречно чиста, и се оттегли. Фийлд отпи глътка кафе, после стана, отиде в дъното на помещението и седна на едно кожено кресло. Разгърна вестника и се опита да се съсредоточи върху текста под една снимка на Бийб Даниеле, рекламираща последния й филм: „Госпожица Синя брада“. Устата и носът й му напомняха за Наташа.

Остави вестника и се качи на горния етаж, за да се преоблече. Прокопиев беше в коридора и тъкмо си слагаше тирантите.

— Добро утро, Фийлд — поздрави го подигравателно.

— Добро утро.

— Рано сме станали, а?

— Да.

— И със задника нагоре?

Фийлд спря. Втренчи се в плешивата глава и бледите очи на руснака.

— Имаш ли много работа, Прокопиев?

Руснакът вдигна рамене.

— С какво се занимаваш?

— Много съм зает, човече.

— По задачи на Грейнджър.

Прокопиев го изгледа изпитателно.

— Не всички нареждания идват от Грейнджър.

Останаха втренчени един в друг за няколко секунди, после Фийлд отключи вратата си, влезе и я затръшна. Извади револвера си, остави го на леглото, взе чисти дрехи от гардероба и се преоблече. Ризата му бе грижливо изгладена от камериера на етажа, но миришеше на мухъл и беше още влажна.

Той седна, запали цигара и се почуди дали да не легне да поспи. Реши, че така Наташа няма да знае къде да го намери и че ако искаха да го убият, щяха да го направят по-рано, когато улиците бяха пусти.

Уверено излезе от общежитието. Държеше едната си ръка в джоба на сакото и стискаше револвера. Забеляза ги веднага — двама стояха облегнати на една ограда от другата страна на улицата, третият чакаше малко встрани.

Той тръгна бързо, като се правеше, че не ги забелязва.

Един от съмнителните типове го последва, но остана на достатъчна дистанция за целите на англичанина. Фийлд влезе в гробището. Вървеше бавно, сякаш беше дошъл на гроба на мъртъв роднина. Влезе в църквата.

Беше идвал само на една служба, но това бе достатъчно, за да знае разположението. Притича през главното помещение, покрай амвона и влезе във вестиария. Задната врата беше заключена, но той отвори едно прозорче и се измъкна през него. Прескочи стената зад църквата.