Том Брадби - Господарят на дъжда

Той се изправи.

— Искам само…

— Ела горе. Ела да ти покажа нещо.

Тя го хвана за ръката.

— Сега трябва…

— Джефри ще се радва да те види. Можеш да поговориш с него.

Пенелъпи го поведе. Качиха се в спалнята й и тя съблече роклята си. Остана само по жартиери.

Устните й бяха топли и вкусни въпреки уискито, кожата й бе нежна. Тя се пресегна и хвана члена му през панталоните, после отдръпна ръка и започна да се търка в него, полюлявайки бедра.

Той се опита да се отдръпне, но тя го притискаше силно.

— Знам, че това искаш — прошепна.

Страстно впи устни в неговите и започна да разкопчава панталона му. След това коленичи и пое члена му с уста. Изправи се отново, притисна се до него, свали кобура и разкопча ризата му.

Заведе го при леглото и легна с леко разтворени крака, за да му покаже навлажнените си срамни устни под тъмния кичур косми между краката. Хвана главата му и я насочи там; миризмата й бе натрапчива. Той се опита да се отдръпне, но тя го стисна жестоко за косата и издърпа лицето му до своето, принуди го да я обладае.

Изведнъж Пенелъпи го отблъсна, накара го да легне по гръб. Зърната й бяха възбудени. Тя стисна едно от неговите и го дръпна към гърдите си. Притисна се до него и той изстена от болка и гняв.

Фийлд веднага съжали. Изчака няколко секунди, докато тя го освободи, после стана и навлече ризата си.

Пенелъпи седна на леглото, притисна коленете до тялото си и облегна глава на тях. Косата закриваше лицето й.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат, Ричард.

— Така ли? — Започна да обува панталоните си. — Сигурно ще ми кажеш, че съпругът ти не може да те задоволи.

— Нещата невинаги са толкова прости.

— За мен са.

— Не се обвинявай.

Той спря и я погледна в очите.

— Едно от нещата, които баща ми, този човек с низш произход, който бе срам за цялата фамилия, казваше, бе, че винаги трябва да носим отговорност за действията си.

Фийлд си спомни първата им среща, когато Пенелъпи беше поставила нежно ръка върху рамото на съпруга си.

— Не се впрягай толкова. Аз не давам пукната пара за тези неща.

— За кои неща?

— За произхода.

— Добре. Чудесно.

Фийлд закопча ризата си.

— Не се тревожи, Ричард. — Тя се облегна на лакът и чаршафът се смъкна от гърдите й. — Никой няма да разбере.

— Никой нямало да разбере — повтори той. — Аз ще знам. Допуснах голяма грешка.

Тя се сепна.

— Грешка ли?

— Да, грешка. — Той се изсмя глухо. — Не ми казвай, че си на друго мнение.

— Просто грешка, така ли?

Фийлд въздъхна.

— Ти беше дошъл точно за това, не отричай.

— Чудесно.

Тя се изправи на колене, на лицето й се изписа гняв.

— Беше решил да спиш с мен в момента, в който влезе през вратата.

— Значи не е било грешка.

— Искаше да си върнеш, нали?

— Трябва да вървя.

— Беше решил да си отмъстиш на роднините заради…

— О, моля те, недей.

— Е, знай, че успя. Доволен ли си сега?

— Няма нищо общо…

— С момичето ти, с нея ли няма общо?

— Виж какво…

— Виждам го върху лицето ти. Всичко е заради онази руска курва. Поредната проклета рускиня.

Фийлд я изгледа мрачно.

— О, гарантирам ти, Ричард, тя ще научи за тази вечер, лично ще се погрижа. И тогава любовта ви ще изсъхне из корен… — Очите й засвяткаха. — Ти си като всички други. Мислиш си, че ще ти се размине, но няма.

Фийлд вдигна ръка. Почувства се изтощен, искаше му се да си тръгне без повече шум.

— Съжалявам — прошепна.

— Какво ще си помисли тя, когато научи?

— Извинявай, ако съм те обидил.

Гневът й изчезна мигновено и тя кокетно му се усмихна.

— Искаш ли Чан да те закара?

— Ще взема рикша.

— Няма ли да ме целунеш, Ричард?

— Пенелъпи, моля те…

— Току-що ме чука, Ричард. Бъди възпитано момче.

Той се приближи и се наведе над нея. Тя го целуна, после впи устни във врата му.

— Извинявай, ако съм ти причинила болка.

Той погледна златния Буда до нея и си тръгна.

— Ричард?

Фийлд излезе, без да се обръща.

Отиде пред кооперацията „Щастливи времена“ и застана под дърветата. Прозорците на последния етаж бяха тъмни.

Той понечи да си тръгне, но направи само няколко крачки и се върна.

Бързо прекоси улицата и се качи. Потропа на вратата и произнесе името й, но никой не му отвори.

Фийлд се събуди от първите слънчеви лъчи и за известно време остана неподвижен. Всяко мускулче го болеше. Нужни му бяха няколко секунди, за да си спомни къде се намира. Вдигна глава от студения мраморен под и разтърка очи. Беше опрял рамо във вратата й.