Том Брадби - Господарят на дъжда

Фийлд изчака Грейнджър да влезе в кабинета си и слезе в Криминалния отдел. До вратата Капризи разговаряше с една секретарка и Фийлд я изчака да се върне на бюрото си. Американецът си наля чаша вода.

— Къде според теб е отишла? — попита Фийлд.

— Нямам представа.

— Дали са разбрали, че работи за нас?

— Дори аз не знаех за това. Наистина ли работи за нас?

Фийлд осъзна, че думите му звучат наивно.

— Трябва да намерим детето, а без нея не можем.

— Ако е решила да се крие, само ще си загубим времето. Ако не си забелязал, тук човек може лесно да изчезне. Ако са я отвлекли, никога няма да я открием.

Фийлд за пръв път се замисли над възможността Наташа вече да е мъртва.

— Остави ли й бележка? — попита Капризи.

В гърлото на Фийлд сякаш заседна буца. Почуди се дали с тази бележка не я излагаше на опасност.

— Да — отговори той.

— Капризи! — извика Маклауд.

Двамата влязоха в кабинета на началника и затвориха вратата. Маклауд се върна зад бюрото си. Беше колкото ядосан, толкова и развеселен, помисли си Фийлд, като баща, чието дете е непослушно, но иначе е умно.

— Значи и вас ви следят — отбеляза началникът.

— Хората на Лу.

— В такъв случай не искам да мърдате от управлението, освен ако не се наложи. Ще ви уредя въоръжена охрана за довечера.

— Мислим, че синът на Наталия Симоновна ще разпознае убиеца — каза Капризи. — Трябва да намерим това дете.

— Не днес, господа. Щом ви следят, значи животът ви е в опасност, а не мога да ви отпусна охрана за целия ден. — Маклауд започна да подмята една тежест за документи. — Утре ще изпратя хора да наблюдават фабриката, може да изскочи нещо, с което да си вържем гащите. — Той се изправи. — Чен оправи ли се?

— Не.

— Не е ли във форма да наблюдава?

— Съмнявам се.

Това като че ли подразни Маклауд.

— И не ми създавайте повече главоболия, юнаци — завърши той.

В отдела Фийлд се чувстваше като в клетка, затова следобед реши отново да отиде при Катя.

Опита се да се измъкне от участъка отзад. Мина през стола и кухнята и излезе на тясна задна уличка при кофите за боклук. Не видя никого, затова излезе на улицата. Вървеше близо до стената и се наведе, за да избегне парата, излизаща от отдушника на една кухня.

Беше изминал десетина метра, когато ги видя до стената в дъното на уличката: по двама на всеки тротоар. Те застанаха нащрек и Фийлд се изправи. За момент се изкуши да пробва да им се измъкне и кръвта му закипя от възбуда, но реши, че рискът да ги заведе при Катя е твърде голям. Върна се в управлението. Не му оставаше друго, освен да седи до телефона и да чака.

Вечерта хората на Лу още стояха пред управлението, но Грейнджър грубо набута Фийлд в шевролета си и когато тръгнаха, се обърна, за да се увери, че не ги следят.

Грейнджър бе отхвърлил предложението на Маклауд за въоръжена охрана.

Домът му се намираше близо до къщата на Пенелъпи и Джефри, непосредствено зад „Бънд“. Беше подобна по разположение и размери, но с веранда и по-просторни стаи с по-високи тавани.

— Добро момче си ти, Фийлд — каза Грейнджър, когато влизаха. — Хайде, отпусни се. Ву!

Камериерът му взе сакото и револвера на Фийлд и непохватно напръска краката му с парафин.

— Много комар… — обясни. — Бззз…

Младият мъж се усмихна. Старият китаец нямаше ни един зъб и звукът, който би трябвало да имитира бръмчене на комар, прозвуча като хриптене на астматик. Фийлд остана за няколко секунди в антрето, за да се окопити.

Когато излезе на верандата, Каролайн Грейнджър бързо се изправи и му подаде ръка. Носеше скромна, къса черна рокля и златна огърлица с диаманти. Тъмната й коса блестеше. Домакинята се усмихна лъчезарно:

— Най-после да се запознаем официално. — Обърна се. — Нали познавате Пенелъпи Доналдсън?

— Роднини сме — обади се Пенелъпи, без да става. — Аз съм му вуйна.

Тя също беше с черна рокля. Изгледа изпитателно Фийлд, докато сядаше. Той също се опита да се усмихне.

— Шампанско, Ричард? — попита Грейнджър с бутилка в едната ръка и чаша в другата.

Той се поколеба.

— Колебанието е знак за съгласие — обяви домакинът и напълни чашата. — Точно навреме идваш, Ричард. Кавалерите закъсняват, а дамите са в траур. Валентино бил умрял.

— Не се подигравай, Патрик.

— Италианският жиголо.

— Той поне имаше чувства — отбеляза Пенелъпи.

— Истинското му име е Родолфо Гулиеми ди Валентина д’Антонгуола — изрецитира Фийлд.