Христо Пощаков - Приключения в Дарвил

— Франки, защо се напи така свински?

Отново е гласът на съвестта ми, която заплашително е повдигнала показалец, съвсем неспособна да се справи с лошите навици. Притискам я между гънките на мозъка си и поглеждам часовника. Този път Джули е проявила тактичност, оставила е скандала за по-късно. Събитията от предишния ден бавно изплуват, придружени от късния час на почти обедното време. Главата ми е надута камбана, понесла страданията на цялото човечество. Правя усилие, ставам от леглото и се отправям към тоалетната, където ме очаква освобождаване от натрупаните в организма вредни вещества. След това поглеждам физиономията си в огледалото и никак не се харесвам. "Докога, Франки, докога?" — освобождава се арестуваната съвест и се опитва да ме накара да се почувствам неудобно. Заглушавам я с мехурчетата, които излизат от таблетката в чашата вода, изпивам течността и се опитвам да концентрирам мислите си, а те все още блуждаят като изгубени овце в очакване на стопанин. Трябва да издържа предстоящата буря, да понеса потока от укори и да изляза пречистен. Ето, вратата зад мен се отваря, ангелът на възмездието пристига.

— Снощи едва те изкарах от колата — заявява вместо "добро утро".

— Бях възпрепятстван от известни обстоятелства — преминавам на дипломатичен език.

— Знаеш ли? Идиотските ти запои започват да ми омръзват — заявява Джули. — Ако продължаваш така, ще те напусна!

Заплахата е стереотипна, но крие известни рационални моменти.

— Слушай, Джули — започвам кротко. — Не мислиш ли, че мъжът е нещастно домашно животно, което от време на време трябва да се пуска на воля?

— Не съм собственица на животинска ферма. Престани веднъж завинаги!

— Добре, скъпа. Заклевам се! Да пукна, ако се повтори!

— Не ти вярвам.

— Сама ще се убедиш, моля те, дай ми шанс!

Джули се замисля, предчувствам, че е склонна да капитулира.

— О, Франки! — започва с променен тон. — Не мислиш за здравето си, не мислиш за мене!

Слава богу, приключва. Не мисля за здравето си, вярно е. Но за нея мисля достатъчно и наистина трябва да намаля дозите. "Ти си кръгъл идиот" — казвам си, като че ли съществуват четвъртити идиоти. Давам си поредното тържествено обещание, след това се сещам за Хенри и набелязвам бъдещите си действия.

Джули вече ме чака на сервираната маса, старая се да бъда галантен.

— Браво, миличка, кейкът ти е страхотен!

Тя приема подозрително комплимента, но все пак изглежда доволна. Приключвам млякото с какао (всъщност закусвам) и уведомявам невинно:

— Ще се отбия до Хенри за няколко часа, нали няма да се сърдиш?

— Кой Хенри? Твоят колега ли?

— Същият. Имаме да обсъдим някои неща.

— Симпатичен е, по-симпатичен от тебе — събитията приемат неочакван обрат. — Още ли е сам? — Да, така мисля. Защо ме питаш?

— Интересува ме. Сетих се, че можем да го поканим на гости и да повикаме Хелън.

Замисълът на Джули е ясен, Хелън е нейна добра приятелка. Малко е плоска, но всичко е въпрос на вкус. Какво пък, Хенри може да я хареса, а ако се случи обратното — негова работа.

— Нямам нищо против — усмихвам се възможно най-мило. — Кога да стане?

— Може и тази вечер. Не, по-добре утре, отдавна не сме имали гости. Но няма да пиеш много, предупреждавам те. Не искам да се излагаш.

— Обещавам. Ще цапна съвсем мъничко, ей толкова — допирам пръстите на ръката си. — А може би малко повече — разтварям палеца и показалеца.

Тя подскача, напуска ме ядосана и тръшва вратата след себе си вместо довиждане, изглежда, отново прекалих. Измъквам се от трапезарията и се насочвам към гаража. Изкарвам колата навън и се отправям към Хенри.

Сравнително лесно намирам адреса му, той вече ме очаква в компанията на някакво момче, което тика отвертка в стар уред.

— Запознай се, това е Бъди — представя го Хенри. — Упорит майстор на технически чудеса.

Момчето ми кима разсеяно и продължава със заниманието си. Аз тръгвам из работилницата, отварям чекмеджета и надничам в тях, после оглеждам различни вехтории. Харесвам си някаква метална кутия, вземам я и я поставям на бюрото на плот на Хенри. След това вдигам куфарчето, което донесох, отварям го и изваждам необходимите инструменти и материали. Обзема ме познато вълнение — скоро ще видя какво ще направят ръцете ми.

— Ще обясниш ли какво си намислил? — подхваща ме Хенри. — Още съм объркан от чудовищното ти предположение за роботите. Успя ли да говориш с Чарлз Медоу?