Арчибалд Кронин - Зелени години

Нежните думи ме отведоха в света на мечтите ми, в света, където един ден двамата с Алисън ще скитаме заедно под небето, ръка за ръка.

Отзвуча и последната нота, в залата настъпи дълбока тишина. Кратка омая, обществото е очаровано. После избухна буря. Шотландската песен, изпълнена така прекрасно от това шотландско момиче, възпламени шотландската публика. Може би тя извоюва малката си победа с очарованието на младостта си, а може би с приятната измама на един глас, надценен поради патриотичните чувства на слушателите. Само бъдещето щеше да каже. Сега всички се изправиха да аплодират. Аз също стоях на крака, прегракнал, съвсем прегракнал от викане.

Концертът свърши. Бавно напуснах залата, спъван от тълпата. Всички говореха за Алисън. Тогава в преддверието, преди да успея да избягам, една ръка се протегна и ме задържа.

— Къде беше? — лицето на Рийд гореше не по-малко от моето, гореше от удоволствие, въпреки че ми говореше с раздразнен и остър тон. — Цяла вечер сме те търсили.

— Предпочитах да си седя сам.

Гледах настрани през арката на входа и чувствувах как той ми се мръщи.

— Започваш да ме ядосваш, Шанън. Защо не си сложиш яка и не се държиш като всички прилични хора в обществото?

Това, изречено от човек, горд с възгледите си за свят без условности, предизвика забавна усмивка на устните ми.

— Трябва ли човек да носи яка, за да е приличен?

— Да, това твое поведение става неприятно.

— Щом съм такъв особняк, защо се занимаваш с мене?

— Не бъди магаре поне тази вечер. Томъс е във възторг от Алисън. Да отидем в приемната. Искам да те представя на него.

Предвиждайки протеста ми, той ме замъкна през предверието по коридора, минаващ паралелно на залата. Беше в приповдигнато настроение; преди много години любовта му към музиката го бе свързала с мисис Кийт, интересуваше се силно от таланта на Алисън и именно той уреди диригента на „Орфей“ да присъствува на първата й публична изява.

Стигнахме края на коридора и той без злоба ми се усмихна.

— По-добре не можеше да бъде. Ето че дойдохме. За бога, постарай се да не приличаш толкова на лорд Честърфилд, присъствуващ на собственото си погребение.

Влязохме в една стая, отворена към сцената, където се бяха събрали и разговаряха множество участници, техните приятели и градските официални лица, а дами от болничния комитет поднасяха кафе.

Алисън стоеше в средата на една голяма група. Възвърнала спокойствието си, но много мълчалива сред бръщолевенията, тя упорито държеше един малък подарък — букет бели цветя. Погледът й блуждаеше из стаята, сякаш диреше нещо съвсем обикновено, което ще й помогне да запази душевното си равновесие. Щом очите ни се срещнаха, устните й едва забележимо се усмихнаха и с поглед ми каза какво чувствува.

Несръчно оставих Рийд да ме запознае с д-р Томъс. Той ми подаде свободната си ръка, усмихна ми се и в същото време продължи оживено да поучава мис Крамб, която нито веднъж не направи кисела физиономия. Отказах кафето, предложено ми от мисис Кийт. Пиеше ми се, но знаех, че треперещите ми ръце няма да задържат чашата. Стоях встрани, слушах разговора, погледът ми не се отместваше от Алисън.

Най-после тълпата ме завъртя и аз се озовах до нея. Така близо сега, след като на сцената беше толкова далечна, тя породи у мен вълнение, изпълнено с копнеж и донякъде със страх, мрачна радост, от която в гърлото ми заседна буца, устата ми се изкриви, та едва можех да говоря. Но някак си изразих несръчните си почитания. Знаех, че не обича похвалите и винаги без охота говореше за пеенето си.

Поклати глава да подчертае колко недоволна е от себе си.

— И все пак — добави тя, сякаш продължаваше тази неизречена мисъл, — поканиха ме да пея в хор „Орфей“.

— Солова партия ли?

— Да.

— О, Алисън… това е чудесно.

Тя пак поклати глава, но в младата й закръглена брадичка се чувствуваше поразително упорство.

— Това е началото.

Настъпи тишина. Хората започнаха да си отиват, слагаха си палтата и шаловете. Бързо, преди смелостта да ме е напуснала, казах:

— Алисън, може ли да те изпратя до вкъщи тази вечер?

— Разбира се — отвърна тя съвсем спокойна и се озърна. — Изглежда всички тръгват. Само да кажа на мама.

Тя отиде при мисис Кийт, която сега разговаряше с Рийд и изглеждаше изключително хубава в една гълъбовосива рокля и с чудна старинна огърлица. Гледах как Алисън й предава цветята си, навлича дебелото вълнено палто и увива бял шал с ресни около косата си. Почувствувах, че мисис Кийт ме гледа малко иронично, не така мило както преди, с ново изражение, което ме накара да се изчервя и отправя към вратата. Мина доста време докато Алисън си вземе довиждане с всички. Най-после бяхме извън залата и вървяхме заедно по улицата.