Арчибалд Кронин - Зелени години

— Казвала си го и преди. Знаеш, когато конверсията се провали, той твърдо ми обеща пет процента от деветстотинте лири, които му дадох назаем. А за последните шест месеца не съм получил и едно пени лихва.

В детството си винаги съм си мислил, че Адъм ще натрупа състояние. Изглеждаше ми на човек, белязан от съдбата да постигне успеха си в живота сам. Но сега, макар и да продължавахме рядко да се срещаме, започнах да долавям някаква особена ограниченост под тази сърдечна самоувереност. Може би това е склонността, така присъща на шотландеца, който се смята за „велик“, да подценява другите хора и тяхната способност да му се противопоставят. Адъм беше твърде сигурен, че може да изиграе другите. В това частно предприятие, в което той така победоносно се впусна с татко, не успя да предвиди как собствениците на имоти, граничещи с къщата в Кензинтън, много от тях богати и влиятелни хора, яростно ще оспорват правото му да развали удобствата им като обърне къщата в отделни квартири. Благодарение на зоркото око на техните адвокати, имението му не излезе така неуязвимо, както изглеждаше. След като вложи целия си капитал в тази авантюра и измъкна от татко всичките му спестявания, след като ангажира работник по ремонта, той се намери с едно съдебно разпореждане и изправен пред заплахата от разорителен процес. Къщата все още оставаше в ръцете му. Сега тя наистина беше „белият слон“, както някога той на шега я нарече, и само едно стана съвсем ясно: мъжете в цилиндри, над които той така открито се надсмиваше, накрая го победиха.

— Какво става с училището, което искаше да я купи? — наруши тишината Кейт.

— Нищо не излезе — мрачно отвърна татко. — Сега той никога няма да се отърве от нея.

— О, татко, не трябва да се тревожиш толкова много. Адъм има хубава работа и в края на краищата ще ти върне парите. Вие сте обезпечени. Ти имаш хубава заплата, баба получава пенсия, а всяка седмица Робърт носи добри пари.

Татко, все още блед, едва говореше от възмущение.

— Имаш ли някакво понятие за цената на парите? Да не би да очакваш хората да захвърлят спестяванията си на вятъра… и да станат просяци на старини.

— Глупости, татко — говореше Кейт утешително, но твърдо. — Ще имаш старческа пенсия. Освен това ти пак пестиш. Ето, дори слугиня имаш в къщи, а бедната мама нямаше.

— Бих желал майка ти да е жива да те чуе! — очите на татко блеснаха. Гласът му спадна, започна трудно да диша. — Не би повярвала колко много яде това момиче извън заплатата си. И не само това, откак е дошла е счупила две от най-хубавите ни чинии. Лошо, да, лошо.

Той изостави Кейт като безнадеждна и се обърна към Мърдок.

— Защо ти не кажеш нещо? Трябва ли да ходя при Маккелър за процес срещу Адъм?

Мърдок, изпаднал в тържествена разсеяност, повдигна рамене, които от работа бяха станали широки и тежки.

— Не бих се оставил в ръцете на адвокатите.

Татко видимо трепна и след миг болезнена въздишка на съгласие се изтръгна от него.

— Какво да правя тогава, какво да правя?

Мърдок заговори. Винаги муден преди, през последните месеци бе станал по нов начин дълбокомислещ.

— Никой никога в тази къща не ми е обръщал много внимание, баща ми — с учудване забелязах как той изпусна познатото „татко“. — Остава фактът, че въпреки всичко аз сам си пробих път в живота. В съдружие съм с Далримпъл, щастлив съм от работата си в градината и печеля добре. Тази пролет на изложбата за цветя смятам да покажа новия си карамфил и ако бог пожелае — тук аз трепнах от изненада, — може би ще имам възможността да получа Александровския златен медал за най-добър експонат на изложбата — Мърдок ни се усмихна с мигащи очи през големите си очила. — Адъм винаги ме е смятал за глупак, баща ми. Той не постъпва като мен. Въпреки това той ми е брат и аз го обичам. Това е отговорът на всичко. Любов.

— Не разбирам за какво говориш — избухна татко. — Искам си парите обратно, плюс лихвата.

Софи беше влязла в кухнята с кофа въглища и ги слагаше в огъня. Татко седеше неподвижен, докато тя беше в стаята, но щом момичето се върна в килера, той скочи с вик на оскърбен, махна горните буци въглища и ги сложи обратно в кофата. Цял пламна, сякаш ядът в гърдите му изведнъж непоносимо се е разгорял.

— Никой не знае какво ми е на главата. Едно след друго. Адъм! Онзи стар глупак горе, който трябваше да е в Гленууд! Глегхорн оздравя след операцията на бъбреците. Какво може да направи човек, просто не знам.

— Можеш да обичаш, баща ми — каза мило Мърдок.