Арчибалд Кронин - Зелени години

— Яд ме е на себе си — замислено заговори тя след известно мълчание. — Само помисли. Така да се отпусна, едва не заплаках. И слава богу, че това не стана.

— Но, Алисън. Това е първият ти концерт. Щеше да е чудесно, ако беше поплакала малко.

— Не, щеше да е глупаво. Мразя хора, които вършат глупости.

Не продължих да оспорвам. Започнах да откривам колко различни са възгледите ни. Уравновесена, способна и сдържана, Алисън беше всичко, което аз не съм. Може би не беше нито умна, нито пък имаше чувство за хумор, и макар да съобразяваше бавно, отличаваше се с практичност и здрав разум. И амбициозност, но не като моята, емоционална и романтична, а с логичното желание да развива най-добре таланта си. Разбираше, че да станеш певица се изискват учене, работа и жертви и тя решително ги приемаше. Упражненията, онези дълбоки вдишвания, позволяващи й да изпее „дългата“ гама или да поддържа фраза с продължителност двадесет секунди, й бяха придали някакво физическо спокойствие. Но под външната невъзмутимост на тази Юнона с гладка тъмна коса се криеше силна воля.

— Да се качим на хълма, Алисън. — Вървяхме по улицата и аз, леко потреперващ, разбирайки как всяка крачка все повече ни приближаваше до Синклер Драйв, дойдох малко по-близо до нея. — Вечерта е чудесна.

Усмихна се на умоляващия ми тон.

— Влажно и студено е. Мисля, че ще вали. Освен това мама ще ме чака тази вечер. Може да заведе със себе си и някои приятели.

Гореща вълна се надигна в гърлото ми. В чувствата си бях готов да умра за нея, а тя спокойно позволи на „някои приятели“ да застанат между нас.

— Явно не държиш много на мен — измърморих аз, — а знаеш, че почти цяла зима няма да си тук.

Напоследък мисис Кийт започна да говори как старата къща на Синклер Драйв е твърде голяма за нуждите й. Предстоеше Алисън да учи и тя искаше да пести. Затова затваряше дома си през студените месеци и това време щеше да прекара при снаха си в Ардфилън.

— Говориш, сякаш Ардфилън е на другия край на света — отвърна малко рязко Алисън. — Не можеш ли да ме навестяваш като другите? Ще има танци, особено в училището на Луиза.

— Знаеш, че не умея да танцувам — отвърнах нещастен.

— А кой ти е виновен, че не си се научил.

— Не се тревожи — казах с горчивина, — ще имаш много кавалери. Всички млади мъже от кръга на Луиза. И от твоя също.

— Благодаря. Смея да кажа, че ще имам. Смея да кажа още, че с тях ще ми е по-весело, отколкото с един мой познат.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Изведнъж гневът ми отстъпи пред отчаянието.

— О, Алисън — задъхано казах аз, — нека не се караме пак. Толкова те обичам!

Тя не отвърна веднага. А когато заговори, гласът й звучеше разтреперан, съчувствен, но преборвайки се с неизвестното.

— Знаеш, и аз те харесвам — добави тя с тих глас. — Много!

— Тогава защо не останеш с мен още малко?

— Защото съм гладна. От четири часа почти нищо не съм яла — разсмя се на себе си. Намирахме се пред входа на тяхната къща. — Защо не влезеш? Другите ще дойдат всеки момент. Ще се подкрепим и повеселим.

Стиснах устни в тъмното. Отблъскваше ме идеята за светлини, множество хора и банални разговори, в които се чувствувах доста скован и горд, за да участвувам. При тези обстоятелства не ми беше до веселие и за да не изглеждам чудак, принудено се засмях, а смехът прозвуча тъпо в ушите ми.

— Майка ти не ме покани — казах унило. — Няма смисъл. Не искам да влизам.

— А какво искаш?

Тя се спря и застана на алеята до храста френско грозде, с лице към мен.

— Искам да сме заедно — смънках. — Просто ти и аз, сами. Искам само да държа ръката ти, през цялото време докато съм с теб…

Млъкнах, нищо свързано не можех да произнеса. Как можех да й кажа какво искам, когато чувствата ми са така заплетени, желанията ми така мъчително объркани.

Изглеждаше трогната, усмихна се колебливо.

— Скоро ще ти омръзне да ми държиш ръката.

— Кълна ти се, няма!

За доказателство на думите ми протегнах ръка и хванах пръстите й. Тогава сърцето ми лудо заби.

— О, Алисън — простенах аз.

Не се отдръпна. За миг устните й докоснаха бузата ми.

— А сега — усмихна се тя спокойно в тъмнината, — лека нощ!

Откъсна се от мен и държейки краищата на шала си под брадата, се затича към входната врата.

Тя си отиде, а аз дълго стоях в сянката, раздиран между възторга и разочарованието. Надявах се да се върне. Сигурно ще отиде до входа и ще ме извика. Глупак излязох, че й отказах и сега с удоволствие бих отишъл. Но тя не дойде. Постепенно огънят в мен угасна, вдигнах яката на палтото си и бавно отминах. На няколко пъти се спирах, за да погледна през рамо осветения прозорец на къщата й. На ъгъла остро усетих вятъра в лицето си. Алисън излезе права. Беше влажна и студена вечер.