Арчибалд Кронин - Зелени години

Работата ми в котелния цех не представляваше онзи мелодраматичен труд, за който четем в романите — просто аз не съм създаден за физически труд и той се оказа много тежък за мен. Правехме главно двигатели за плавателните съдове, изграждани в корабостроителницата. Строяхме още подхранващи и смукателни помпи, които обикновено се опаковаха и изпращаха в чужбина. Започнах в леярната и там в продължение на месеци изглаждах и почиствах грапавите отливки с една стоманена четка. Тежка и мръсна работа. Джеми ме наблюдаваше и по различни начини се показваше мил към мен, но родството ни не му позволяваше да изрази предпочитанията си; при най-малкия знак за това целият цех би го осъдил. Тезгяхът ми се намираше близо до пещта, където се топеше чугунът и се изливаше в пясъчни форми. Понякога горещината ставаше извънредно голяма, във ветровити дни пясъкът се разнасяше из цеха и аз кашлях. По-късно се преместих в машинното отделение. Тук на безброй стругове се въртяха и шлифоваха оформените отливки. До него се помещаваше монтажната работилница, мястото, където се събираха всички готови части. Тя кънтеше от звънтенето на чуковете и бученето на машините.

Чираците — главно весели момчета, гледаха на живота безгрижно, интересуваха се от футболни мачове и конни състезания, а към жените се отнасяха с открит цинизъм. След четири години повечето от тях щяха да станат корабни механици, а други като мен да постъпят в конструкторското бюро. Неколцина бяха дошли за по-специално обучение. Имаше един млад сиамец от благородно семейство. Всяка сутрин той се явяваше мълчалив, учтиво усмихнат, облечен с чист работен комбинезон. Несъмнено, когато му дойде времето, щеше да занесе в своята страна благата на западната цивилизация. На тезгяха до мен един уелски младеж на име Луис грациозно убиваше времето си. Луис беше син на богат корабостроител от Кардиф и тъй като заводът „Маршъл“ се радваше на специална репутация, са го изпратили тук за практически курс преди да навлезе в бащиния си бизнес. Беше празен, безгрижен младеж, с намазана коса и полегнала брадичка, носеше ярки папионки и не по-малко крещящи ризи, но по природа бе добър и щедър. На тезгяха си държеше голяма жълта тенекиена кутия с цигари, по-точно един миниатюрен куфар и всеки можеше свободно да се почерпи от него. Отегчен до смърт от принудителното пребиваване в Ливънфорд, повече от свободното си време той прекарваше в Уинтън и там често са го виждали да вечеря в „Бодег грил“ или в някоя ложа на мюзикхола „Алхамбра“. Мислеше се за донжуан и разговорите му се отнасяха почти единствено до любовните му похождения в съседния град.

С голямо желание се опитвах да намеря близък другар сред чираците в завода. Но въпреки че копнеех за приятелство, опитите ми бяха неловки и потискани от страха за неочакван отказ. След като направех усилие и излезех с някои от по-веселите младежи, темите на разговорите ни, дългите и шумни спорове за достойнствата на една дребна бърза хрътка пред друга или за сумата, платена на победители в местните състезания на понита, скоро ме правеха безучастен и неспособен да кажа нещо. Исках да намеря някого, с когото да говорим за книги и музика, който пламенно би отстоявал собствените си възгледи, щом аз се опитам да заприказвам за новите идеи, към които слепешката се стремях. Но всеки път, когато докарвах тези теми, чувствувах как ме подозират, че искам „да се покажа“ и бързо млъквах. Най-близкият ми познат беше Луис и един-два пъти съм пил чай в квартирата му. Но разказите за завоеванията му бяха много скучни и скоро явните му лъжи престанаха да ме забавляват. Заради роднинството ми с Джеми и умението ми да мълча — едно качество, винаги уважавано на Север — другите си мислеха хубави неща за мен. Освен това опитвах се да върша работата си колкото мога по-добре. Но това съвсем не бе естествената ми среда. При мисълта за годините пред мен, сърцето ме болеше.

Следващата събота след концерта, щом удари два часа, татко, Мърдок, Кейт, баба и аз седяхме около почистената маса, а Софи миеше чинии в килера толкова безшумно, че човек почти можеше да чуе как е опънала тъпанчетата си.

Татко имаше сдържан, напрегнат израз, който сега рядко го напускаше. Беше отслабнал. Лицето му сиво, измъчено, бузите хлътнали, устните силно стиснати над зъбите.

— Вече две седмици от тримесечието — сдържано забеляза той, — а от Адъм нито дума.

— Още има време, татко — успокои го Кейт.