Арчибалд Кронин - Зелени години

За щастие край мен нямаше свободни места. Обърнах се и почти веднага светлините в залата угаснаха, почувствувах се съвсем в безопасност. Сред разпокъсани аплодисменти завесата се вдигна и погледът ми се устреми към сцената.

Първите номера на програмата засилиха напрежението ми — до такава степен надминаваха обикновеното ниво на едно провинциално представление. Оркестърът започна с няколко чудесни откъса от „Престилката“. След това последва дует от „Тоска“, изпълнен от двама известни участници в трупата на Карл Роса, даваща сега представления в Уинтън. После залата се изпълни с благодарност и вдъхновената музика на Концерта от Брамс, красиво изсвирен от органиста на градската катедрала. Унесен, горящ от нетърпение, аз треперех за Алисън в нейното изпитание, чийто час с всеки момент приближаваше. Започнах да се страхувам, не се ли иска твърде много от нея. Тя е толкова млада, за да дебютира пред публика, и то сред такива изкусни изпълнители! Аудиторията беше с изтънчен вкус, интересът й се изостряше в продължение на дълги месеци „разговори“. И сега също като мене чакаше събитието на вечерта и това очакване беше стигнало до опасен краен предел.

Най-после, може би след час, през залата премина шепот. Чувствувах как сърцето ми бие по-силно от всякога, бие от страх. Ако не се смята роялът и скромно седналият пред него акомпаниращ, сцената беше празна.

После иззад кулисите спокойно излезе Алисън, толкова млада и беззащитна, че неволно в залата настъпи затишие. Тя се придвижи в предната част на сцената точно зад рампата, сякаш искаше още от началото да се сближи със слушателите. Пораснала е от онези дни, когато удряхме коленете си, наведени над учебника по геометрия; сега дългата й тънка рокля от светлосин муселин очертаваше хубавата и силна фигура и я правеше висока. В кестенявата си коса, за пръв път „вдигната нагоре“, носеше панделка със същия светлосин цвят. Ето я, стои там, изложена на всички тези погледи, чувствувах дълбока, тайна гордост, а в същото време се задъхвах от ревност.

Изправила се пред слушателите, сериозна, с бели ръкавици на ръцете, тя държеше нотния лист по един смешен, моден за времето начин. Макар да трептеше като в мъгла пред напрегнатия ми поглед, видях, че е напълно спокойна. Почака публиката да се намести, да се приготви да слуша, после погледна акомпаниращия и първият отмерен акорд на пианото наруши тишината. Вдигна глава и започна да пее.

Беше „Силвия“ на Шуберт, която често ме е омайвала, скрит в тъмното под лампата до прозореца й на Синклер Драйв. И сега, в тази притихнала зала, въпреки че трябваше да слушам заедно с толкова други хора, радостта от песента ме накара да спра да треперя. Затворих очи, предавайки се на удоволствието от чистите нежни звуци, уверен, че този глас може да държи в плен не само един невидим слушател, а всеки, имал предимството да го чуе.

Взрив от ръкопляскания съпроводи края на песента. Алисън не помръдна, стоеше, сякаш чакаше отново да поднесе без никаква гордост този дар, заложен в нея. Залата утихна и тя изпя първо „Песен за странника“ на Шуман, после „Пей, пей, чучулиго“ и още преди да се наруши тишината на залата, започна „Утринна серенада“ от Тости.

Тази песен, направена толкова популярна от Мелба 24 24 Мелба — известна италианска певица от началото на ХХ в., пяла на английската сцена. — Б.пр. , с резки рулади, високи ноти, в миг издигаща се шеметно нагоре, после ниско долу, представляваше голяма трудност. Изпълнена с лекота и съвършено точно, тя сложи вече спечелената публика в краката на Алисън. Дори и най-немузикалният човек можеше да разбере качествата на този млад глас. Аплодисментите не стихваха, даже растяха. Видях как другите артисти се струпаха до кулисите, пляскаха и се усмихваха. Принудиха Алисън да се върне много пъти.

Накрая, сякаш готова всеки момент да заплаче, а сълзите пареха и в моите очи, тя се върна, водена от акомпаниращия. Майка й договорила като условие за нейното представяне да изпее само четири песни. А и при тези благотворителни концерти беше закон да не се извикват артистите на бис. Но всичко това сега бе забравено. Изглежда самата Алисън не беше в състояние да говори, акомпаниращият й се усмихваше, продължаваше да я държи за ръката и обяви, че тя ще изпее още една песен. Нови аплодисменти. Пълна тишина, публиката победоносно се успокои.

Пианото започна, повтори встъплението и зачака, защото сега, съвсем бледа, Алисън, струва ми се, се поколеба. Но само за миг. Сякаш освобождавайки се от всичко, което я отвличаше, тя сключи ръцете си — вече не държеше задължителните ноти пред себе си — и дълбоко вдиша. Още преди да се раздадат първите звуци се сетих, че ще предложи на победените си слушатели една стара шотландска песен. Не смеех да се надявам, че това ще бъде любимата ми народна мелодия „Бреговете на Дун“. Но Алисън с чудесна простота изпя именно тази песен.