Арчибалд Кронин - Зелени години

— Ще имаш ли добрината да чуеш това, Робърт? — ще се изкашля и ще цитира:

Пликовете му падаха в червената пощенска кутия като снежинки в огъня. Разгневен от липсата на успех, той обяви хумористичните стихотворения за абсолютно мошеничество и с ентусиазъм се обърна към „импровизирането“ — един мебелист в съседния град от „импровизиране“ спечелил хиляда лири.

И сега ние вървяхме в мрака, гласът му убедително предлагаше увереност в победата.

— Ще ти се издължа от печалбата. Пощата затваря в шест и половина, а утре е последният ден.

— Няма да ти дам и един меден фартинг — отвърнах кратко. — И нещо повече, отивай си право в стаята. Довечера излизам и ако объркаш работите ми със своите глупости, ще ти скъсам врата.

Мълчание. Покорно мълчание. Най-лошата особеност на дядовата „нова ера“ е новата чувствителност на нейния изобретател към укора. Ядосан на себе си, аз свърнах в Луамънд вю. За щастие не бях говорил много рязко, за да го разстроя. Гледах го как бавно изкачва стълбите — сега той се задъхваше, при всяко изкачване се затрудняваше, — почаках да се убедя, че вратата му се хлопна, и влязох в кухнята.

Татко седеше на масата, мажеше тънко и равномерно филията си с маргарин и ми кимна за поздрав. А докато аз се миех над мивката, баба, станала през последните дванадесет месеца, през които пое отговорността по домакинството, мека, издръжлива, жива, тихо, но с умение ми донесе от фурната запазената за мен вечеря.

Мама, душата на тази къща, почина, свърши внезапно в онази зимна вечер преди една година, когато татко направи сцена за писмото на Адъм относно парите. Никой освен тя самата не подозираше, че е болна. Но сега, поглеждайки назад и сам упреквайки се, ти си спомняш оня жест, повтарящ се все по-често, онова пробягване на ръката към лявата страна на гърдите при вълнение, сякаш с натиска на пръстите си се опитваше да задържи някаква болка, да подкрепи някакво отслабнало сърце.

Така притискаше страната си и когато я намерих в гостната, сама, посиняла, почти без дъх.

— Мамо, ти си болна. Да отида за лекар?

— Не! — задъхана отвърна тя. — Само още повече ще разстроим татко.

— Но трябва. Ти наистина си зле…

Имах време само да изтичам до д-р Галбрайт. Върнах се с него, но тя вече беше изпаднала в кома.

— Съвсем е изтощена — кратко обясни Галбрайт, когато и слабото пулсиране на артерията се изгуби под пръстите му.

— Ще дойдете ли утре, докторе? — попита едва чуто татко, объркан, но и оскърбен за необичайните разноски.

— Не! — отвърна грубо д-р Галбрайт. — Утре нея няма да я има. Имате късмет, че няма да ви вкарвам в разходи и за аутопсия.

Потреперах при мисълта за светотатството над това беззащитно тяло върху плочата в моргата. Но татко, даже след като тя почина, седмици след погребението, макар и с гордост да си спомняше колко венци са й изпратили, сякаш още не вярваше, че е посмяла да го напусне.

— Винаги казваше, че ще я надживея — често отбелязваше той с болка.

За моя изненада не продаде мамините неща и свикна всяка неделя следобед да отива в спалнята, да изважда малкото й рокли от гардероба, внимателно да ги изчетква и пак да ги връща обратно. Тя започваше да му липсва.

Аз също не съм разбирал колко много й дължа, когато тя, плаха и покорна, шеташе из къщи, опитвайки се винаги да прави всичко възможно, за да сплотява семейството, да предразполага татко, да прави ужасната му стиснатост по-умерена, да държи главата си изправена пред хората в града, на всекиго да е приятно — тази слаба, бледа робиня, тази героична душа. Мама не беше идеална, паричните грижи често я правеха рязка и раздразнителна. Докато учех в Академичното училище тя понякога задържаше няколкото шилинга за таксата ми и тогава в клас влизаше ректорът, устремяваше поглед в мен и за мой най-голям срам обявяваше: „В този клас едно момче не си е платило таксата“. А когато агентът я навестяваше за дядовата застраховка или пък кашата й загореше, и следователно се развалеше, обхващаха я пристъпи на изтерзано мъченичество — стиснала устни в ужасно смирение, наклонила глава настрани, кичурът коса почти паднал във ведрото с насапунена вода, тя търкаше къщата от покрива до мазето. Въпреки това по-свят човек от нея не познавах. И само защото ми беше много тъжно, аз с любов, осъзната твърде късно, се заставих да си я представям такава, каквато беше преди отпуската си, когато тръскаше кожената яка на слънце и се усмихваше…