Арчибалд Кронин - Зелени години

Косата на дядо сега е почти бяла — това отсъствие на багра, за което сантиментално говорим като за „сребристо“ — несломимото му някога тяло сега значително се е смалило, сакото и панталоните му висяха там, където едно време са се издували. Сините му очи са малко по-ярки отколкото би трябвало да бъдат, много бързо си сменя боята, а носът му, този странен символ на енергията му, е вече по-блед и не толкова издут — уви, съвсем провиснал. Знам, в разпуснатия си живот дядо е преминал през тежко премеждие и обяснения за него могат да се открият в един раздел на Медицинската енциклопедия , винаги интересен и богато илюстрован. Мисис Босъмли стана просто обикновена позната; склонността му към дамското общество се насочва към онези групи ученички и привлекателни малки „студентки от долните курсове“, които той спира по пътя за гробището, а те се заливат от кикот при галантните му приказки. И все пак дядо упорито отказва да признае, че е изнемощял. Напротив, той още по-открито говори за силата си, държи се като силен, плодовит жребец и често с гордо самодоволство в погледа удря бедните си стари гърди с юмрук: „Дъб, Робърт, истински шотландски дъб. Ако кандидатствувам в съвета на графството… — слава богу, усмихва се, значи признава, че се шегува. — Защо, след година може дори и за кмет да ме потърсят“.

— Дядо…

— Да, момчето ми.

Чакам го въпросително да вдигне поглед от страницата. Съжалявам за гдето избухнах така рано тази сутрин и решавам да не го тормозя, а да се възползувам от новата му абсурдна чувствителност към ласкателства и да изкопча някое обещание от него.

— Отивам на концерт. Ти си много хубав човек, човек, който твърде много държи на честта, за да използуваш този факт. Дай ми дума, че и няма да мръднеш от тук, докато не се върна.

Много е доволен и още с пръст върху книгата ми се усмихва над очилата.

— Разбира се, момчето ми, разбира се Noblesse oblige 23 23 Noblesse oblige (фр.) — Благородството задължава. — Б.пр. .

Това трябва да ме задоволи. Кимвам, затварям решително вратата му и го оставям със „Смущенията на дебелото черво“.

Концертът не беше от обикновените представления, давани всеки вторник през зимата от Ливънфордското симфонично общество, а галаконцерт, организиран под „патронажа на бележити хора“ в помощ на малката местна болница.

Когато стигнах в градската зала на Хай стрийт до Академичното училище, при входа се тълпяха десетки хора. Присъединих се към тълпата, влязох в осветената с газ зала, вече затоплена и гъмжаща от гласове, и преднамерено, с горда недостъпност си избрах място на задните редове под балкона. Няма значение, че Рийд ми е запазил стол на предните редове, до себе си, моето място беше тук. Във всеки случаи исках да съм сам, та никой да не стане свидетел на вълненията, които тази вечер трябва да ми донесе.

С безпристрастността на човек, неуспял да стане велик, и сега, поне за момента, предпочел да е едно нищо, аз наблюдавах как залата се пълни, докато стана нужда да се слагат допълнителни столове между палмите покрай кремавите, нашарени с шаблони стени. Сред многобройната и наистина бляскава публика виждах Кейт и Джеми, настанени спокойно в средата на залата; мистър Маккелър с вид на юрист, който очаква да бъде убеден, Бърти Джамисън със зализана коса, висока яка и две спретнати млади дами.

На втория ред, зад сър Томъс, лейди Маршъл и цяла плеяда градски съветници различих Рийд и приятелите му — майката на Алисън, учителката й по музика мис Крамб и един непознат с тясна глава, остра, сива като желязо брада — той трябваше да е доктор Томъс, известният постановчик на „Месията“ и диригента на уинтънския хор „Орфей“.

От време на време Джейсън се обръщаше, сякаш търсеше някого. Сред морето от глави аз ясно виждах лицето му. Понякога нетърпеливо дърпаше късите си руси мустаци, които си бе пуснал неотдавна и те правеха външния му вид значително по-хубав. Радостни тръпки преминаха по тялото ми, наведох бързо глава, благодарен за приятелството, но решен да остана незабелязан, отхвърлен, отделен от всички, но горд.

Въпреки това един ме позна и ми кимна. Беше бащата на Софи. Той стискаше безплатния си билет от клуба с вид на човек, попаднал не където трябва и сякаш това тук изобщо не съвпадаше с очакванията му. Голт беше блед човек с влажна, сплесната на челото коса без блясък и малки подкупващи очи. Работехме заедно в бригадата на Джеми и макар лош работник, той бе успял да се добере до комитета на местния профсъюз. В котелното отделение винаги бягах при него и понеже дъщеря му работеше в Луамънд вю, той изглежда се отнасяше към мен с особен интерес, сякаш между нас съществува мълчаливо някаква връзка.