Арчибалд Кронин - Зелени години

— Това е просто невероятно — татко внимателно отхапа от хляба с маргарин и ме трогна с ясна, почти дружелюбна усмивка; откак започнах да нося добри надници в къщи, той показваше открити признаци на уважение и често на вечеря проявяваше доверие към мен. — Цената на маслото е единадесет пени и половина фунта. Не знам накъде отива тоя свят. За щастие този нов заместител е не по-малко вкусен, дори е по-хранителен.

Баба, с чаша чай пред себе си, усърдно плетеше — образец на сдържаност и стабилност. Все още енергична жена, тя умело водеше домакинството с помощта на едно момиче за през деня, препоръчано й от организацията за социални грижи в града. Имаше сили да се противопостави на повечето таткови нелепи икономии и настоя пред необходимостта от тази помощ за през деня.

— Адъм не пише — продължи тихо татко. — А така повече не може да продължава. Помолих Кейт и Мърдок следващата неделя да дойдат насам и да поговорим за тия неща. Бих желал ти също да си тук, Робърт.

Измънках нещо в отговор и продължих да ям, дадох знак на баба с вилицата и тя веднага изпълни желанието ми — исках още зеле. Въпреки че храната ни беше бедна, тя ми стигаше. Дори получавах и допълнително от старицата. В същност сега между баба и мен съществуваше съюз. И това сигурно бе доказателство за моя напредък. То ми доставяше точно толкова мрачно задоволство, колкото и загрубелите ми ръце, изпочупените ми нокти, непрестанната ми умора, кашлицата, която започна да ме души, а аз преднамерено я усилвах с пушенето.

Свърших и се качих горе. Софи Голт, прислужницата за през деня, отнесла вече подноса с вечерята на дядо, сега, преди да си отиде в къщи, ми постилаше леглото. Около седемнадесетгодишна, ниска, с болнав цвят на лицето и къси крака, скрити под дълга сатенена рокля, ушита от баба, тя беше дете от едно голямо семейство във Венел. Бе леко кривогледа и на човек му се струваше, че през цялото време го наблюдава с крайчеца на окото си. Унизителното й държание винаги ме караше да се чувствувам неудобно и това чувство се засили откак един следобед я изненадах пред огледалото да нагласява на главата си с ужасно кокетство една мамина шапка, извадена от гардероба.

— В градската зала ли ще ходиш довечера, Софи?

— О, не. Откъде такава като мен ще си вземе билет! — и с голямо старание оправи възглавницата ми. — Татко получи един чрез клуба. Сигурно ще го видите там.

След пауза тя огледа стаята и после попита над главата ми:

— Мислите ли, че това е всичко?

— Разбира се, Софи.

Тя се забави още малко, потупа с ръка за последно юргана, изкашля се, въздъхна и накрая излезе.

Приготовленията ми за концерта не бяха сложни. През последните две години силната ми стеснителност се бе сменила с подчертано безразличие. Когато събличах ризата си, общото впечатление за мене беше като за момче — дълго, с бяла кожа и изхвръкнали ребра, със загорели, издраскани до лактите ръце и вечно бледо лице, с грива от огнена коса. Реших да не нося яка, много работници предпочитаха нещо от рода на шалче и сега аз завързах едно около врата. Самият аз бях работник, в същност фабианец, и за бога, няма да се срамувам от това!

Приготвих се и отидох в дядовата стая. Той седеше излегнат на стола с голяма нова книга в кожена подвързия и позлатени краища в едната ръка и парче хляб и сирене от подноса в другата.

— Наистина забележително, Робърт — отхапа от хляба и без да вдига поглед от страницата, продължи: — трийсет и два фунта черва има в човешкото тяло.

Тази скъпоценна книга, при чийто вид мравки ме полазиха по гърба, беше един от множеството еднакви томове, наредени на стената, пристигнали преди месец с бърза поща на адрес: Александър Гау, благородник, акредитиран агент и агитатор на фирмата „Домашна медицинска енциклопедия“. Заедно с пакета имаше и връзка реклами: „Дайте това на близките си… повече от хиляда диаграми и рисунки… средства против четиридесет и четири отрови, лекарства за дами, ергенски пъпки… на прост общодостъпен език… сензационно, смело, сами ще видите… не ни изпращайте нито едно пени, акредитираният ни агент ще ви навестява всяка седмица…“ .

И ето, дядо ходи от къща на къща в отдалечените части на града и с интерес продължава да допълва медицинските си познания, а аз с лоши предчувствия разбирам, че той е особен талант в събирането на парите, но не и в отчитането им. За нещастие дните, когато преписваше за мистър Маккелър, несъмнено отминаха, но старецът още пише с калиграфически почерк, понякога малко несигурно, но измамно красиво. В този миг погледът ми падна на едно писмо сред разхвърляните хартии на масата: „Драги ми сър, в отговор на почитаемата Ви молба за препоръки бързам да Ви съобщя името на моя зет, който заема отговорния пост администратор по здравеопазването в старинния царствен град Ливънфорд.“ . И друго едно — започваше просто, но по-зловещо: „Мадам…“ .