Арчибалд Кронин - Зелени години

— Гавин, Гавин! — извиках аз и хукнах напред.

Очите му, тъмни върху бялото му лице, срещнаха моите през маранята на гарата. Той яростно се опитваше да се отмести от линията, но не можеше. Тогава локомотивът връхлетя върху него. Преди да извикам отново, чух неговия вик и червена мъгла падна върху мен.

Когато дойдох на себе си, на гарата се тълпяха хора; гласове, бъркотия. Локомотивният машинист въртеше в развълнуваните си ръце някакви парчета въглища и обясняваше на полицейския чиновник, че не е виновен. Хората казваха с ужасени гласове: „Каква трагедия… Баща му…“ Опитваха се да изкарат, че Гавин сам се е убил.

Замъкнах се към къщи, подпирах се по стените, стисках зъби от страшна слабост, копнеех по-скоро да се стъмни. Но когато нощта настъпи, не можах да заспя. Там, под мъката в мен започна да действува някакво смътно негодувание. Колко наивен, колко доверчив съм бил. Мъчителните ми мисли още не бяха ясни, и понесен от един бавен обрат в чувствата си, съзнавах, че съм стигнал до криза в живота си.

На другия ден се върнаха татко, мама и баба. Останал сам, заключен в спалнята си, чух раздвижването при пристигането им. Баба ме викаше. Не отговорих.

Отбягвайки ги, аз излизам, спускам се бавно по пътя покрай трите кестена, открояващи се на фона на небето, към къщата, където транспарантите на прозорците са дръпнати, сякаш срещу твърде натрапчивата красота на света.

Вървя вторачен, уморен, пъхнал ръце в джобовете и пръстите ми попадат на малкия медал, „медал-чудо“, даден ми, когато аз, доверчивото дете, седях до манастирския филчев храст и вярвах в приказки. В мен се надига силно ридание, преминава от гърдите в гърлото ми. Вземам свещената дреболия и с треперещи пръсти я захвърлям. Стига вече за този бог, който съсипва деца, убива ги, разбива сърцата им. Няма бог, няма справедливост на земята! Изчезва всякаква надежда. Нищо не остава, освен сляпото предизвикателство на небето.

Гавин лежи на леглото в стаята си, дълбоко заспал в сън, от който никога няма да се събуди. Сънят го е обгърнал, очите му са затворени, лицето му е спокойно, необезпокоявано. Все още горд и решителен, но далече, далече от всичко.

Джулия Блеър със зачервени от плач очи тихо ми показва обувката на Гавин, здравият ток почти се бе изкъртил при усилията му да освободи крака си, захванат между релсите. Не, не беше се предал! Дори в съня си това храбро сърце още лежи непобедено!

Когато една февруарска вечер минах през заводския портал и земята звънтеше под подкованите ми обувки, а уличните лампи имаха леден ореол, видях Люк — момченцето на Кейт. Сложило новата си синя академична шапка, то чакаше баща си с цялата гордост на момче, току-що тръгнало на училище. Този неочакван факт ме изненада, подействува ми почти като удар. Господи, остарявам! На седемнадесет години съм.

— Дай ми едно пени, Роби. — Той изтича към мен здрав, румен, със светнали от съзнанието за собствената си значимост очи.

Порових със загрубелите си пръсти из джобовете на мръсния работен комбинезон намерих една монета.

— Трябва да кажеш моля.

— Моля.

— А знаеш ли кой ми даваше монети, когато бих на твоите години?

Говорех като старец, а той, с поглед върху парата, ни най-малко не се интересуваше от това. Нищо. Да му давам пенито, да го водя в събота следобед на футболен мач, където, забравил мрачната си важност, виках лудо като него, бяха едни от утехите ми в живота, в този живот, вече напреднал с годините, обременен от нещастия и в същност практически изживян.

— Баща ти ще излезе след пет минути — казах му през рамо и отминах. — Тази вечер ме пусна по-рано.

— За да отидеш на концерт ли? — извика той след мен.

Моето кимване се изгуби в тъмното. Но сърцето ми спотайваше тази мисъл и аз вече не така унило се мъкнех през мразовития общински парк. Перспективата за предстоящата вечер пропъди дори непреодолимата неизбежна умора у мен. Довечера няма да заспя на масата веднага след вечеря. Погълнат от тази мисъл минах покрай тъмната грамада на църквата „Светите ангели“ без обичайния за мен предизвикателен жест — театрално свит юмрук в тъмнината.

Скоро след смъртта на Гавин, точно преди да завърша Академичното училище, каноник Рош ме извика в свещеническата къща. Прие ме в стаята много приятелски и след като повървя напред-назад с ръце в джобовете на черното си расо, се обърна към мен:

— Мили ми Шанън — тъмните му очи съчувствено горяха, — а може би всичко това е начин бог да ти докаже, да ти покаже по кой път трябва да вървиш.