Арчибалд Кронин - Зелени години

Не мислете, че ме тормозеше разочарование и отчаяние — не, съвсем не. Имах твърдата увереност, родена от изтощението ми и близкото общуване, което още поддържах с божествата, непоклатимата вяра, че бог в неговата безкрайна добрина няма да разбие своеволно бъдещето на едно момче, което го обича и го е омилостивявало ден и нощ на колене. Чудо не се искаше, нито бурна манифестация на божествената сила, просто справедливост, малко справедливост. Комисията само трябва да ми постави средна оценка за пропуснатия изпит. Дори Джейсън подхвърли, че такова нещо не е невъзможно. Когато се обявят резултатите… затворих очи, слабо, доверчиво се усмихнах и пак тихо зашепнах молитва.

Татко и мама още не бяха се върнали. По мамините пощенски картички до дядо съдехме, че посещението в Лондон е успешно. Тя гордо намекваше как татко „е вложил пари в къщата на Адъм“ и по силата на това обстоятелство, което изглежда почти е ударило татко в главата, на път за в къщи те прекъсваха пътуването си, за да прекарат още една седмица с братовчедите на баба в Килмарнок. Щяха да се върнат след десет дни заедно с баба. По календара изчислихме, с дядо, че е възможно да се вдигна от леглото преди да се върнат — щастливо предзнаменование — и двамата бяхме доволни.

Дядо се оказа много добър болногледач. В първите дни на боледуването ми го забелязвах, макар и като през мъгла, как се движи из стаята по чехли и на всеки час през нощта са навежда над мен, за да ми даде лекарство и да почисти гърлото ми. Чух и гласа на мисис Босъмли зад напоения с карбол чаршаф, провесен от външната страна на вратата, когато му подаваше желе или „формичка“ от нишесте с мляко, собствено производство. Сега не се чувствувах ангел-унищожител по отношение на нея.

Макар да лежах изолиран, не оставах без посетители. Д-р Галбрайт, сух, неразговорчив и малко груб човек, идваше всеки ден и дори и да позна в мен един от участниците в онзи странен епизод у Антонели, нито веднъж не спомена за това. Няколко пъти до входа дойде Кейт, но не влезе, страхувайки се да не предаде инфекцията на детето си. Мърдок имаше по-малко основания за предпазливост, но дори и така честите му посещения ме радваха и ласкаеха. Започнах с нетърпение да чакам тромавите му стъпки, несвързаната му, изпълнена с дълги паузи реч, плоските вицове (знаех ги наизуст), съобщенията му за развитието на новия сорт карамфили. Гавин, разбира се, много искаше да ме посети и дядо едва не разби сърцето ми като отказа да го пусне. Но аз се оправях бързо и скоро щях да го видя.

Наближаваше денят, който повече не може да се премълчава, двадесети юли, един незабравим ден. Има дни, за които човек нищо не може да разкаже освен отделни банални, абсурдни неща, извършвани от всяко момче в хода на неговия растеж. Но този ден, този двадесети юли… той е жив в паметта ми, за него и след много години пак ще говоря като за ужасен ден.

Сряда. Предиобедът мина без никакви събития, ако не се смята това, че се облякох, излязох от стаята и в същност направих няколко крачки из градината. Времето беше толкова хубаво, та след храна дядо инсталира един шезлонг на тревата в задния двор, аз седнах и с дъска под краката и одеяло на коленете, се наслаждавах на топлото слънце. Когато здравето се възстановява, в сърцето на човек понякога може да се надига радост, дори от забравената яркост на външния свят, от онова внезапно появяване на птича песен, долитаща, щом небето се проясни след дъжд. Дядо отстраняваше следите от моето боледуване в къщата, те можеха само да разстроят татко, а след като мистър Рийд заплати на лекаря, нямаше нужда да го занимават с това.

След малко чух стъпки по настланата с камъчета пътека, енергичните скърцащи стъпки на Джейсън. Той обиколи зад ъгъла на къщата, усмихна се и седна на тревата.

— По-добре ли се чувствуваш?

— Вече съм съвсем добре.

— Хубаво — той кимна, отскубна една тревичка и я захвърли.

Настъпи тишина. Рийд се замисли, погледът му се движеше някак особено от един предмет на друг.

— Представил си се изключително добре, Шанън. По-добре от мен някога. Да ти призная, когато се разболя, идеше ми да се разплача с кървави сълзи. Но трябва да надживеем разочарованието си, в това е умението да се живее. Междупрочем, чел ли си „Кандид“ ?

— Не, сър.

— Трябва да ти я дам. Ще разбереш как благодарение на милостта на провидението всичко се развива най-добре.

Гледах го втренчен, без да мога да схвана накъде клони, но се развълнувах, по-скоро се смутих от тази на място спомената намеса на провидението. Изведнъж той каза: