Арчибалд Кронин - Зелени години

На гарата към нас се присъедини Гавин, малко блед като мен, но спокоен, дори се усмихваше. И той е работил упорито, не съм го виждал поне десет дни. Чувство за съперничество между нас сега нямаше: бяхме партньори в едно огромно дело. Чувствувах изблик на топло приятелство и докато стискахме ръцете си, тихо, за да не чуе Джейсън, измърморих:

— Единият от нас, Гавин!

Сега знаех: този един трябва да бъда аз, но ако не… мили боже, ужасна мисъл… тогава нека бъде Гавин.

Влакът на съдбата полетя. Купето ни беше празно, миришеше на цигари и дим от тунели, по пода бяха разхвърляни клечки кибрит, дървената част — надраскана с грубите остроумия на чираците, пътуващи по тази линия. Рийд не искаше да хабим енергията си в разговори и ни купи по един „Странд магазин“ и ние, всеки в своя ъгъл, давайки вид, че ни е много интересно, държахме списанията пред очите си. Моето служеше за чудесен щит на безмълвно движещите ми се устни, защото през цялото време се молех и увещавах небесата да не ме изоставят в последния момент. Рийд седеше до мен, съвсем близо до мен, гледаше корабостроителниците, заводските комини и резервоарите за светилен газ, профучаващи покрай нас в дъжда, и ми даваше смелост, като притискаше в мен мускулестото си рамо, не го отдръпваше, когато влакът ни блъскаше един в друг, и се опитваше, струва ми се, да ми предаде като последен дар собствената си сила, дух и интелектуални възможности. Макар от време на време да правеше безполезни усилия да ме пренесе при мистър Шерлок Холмс, герой, от когото той силно се възхищаваше, беше възбуден, да, беше безкрайно напрегнат. Чувствувах го, въпреки че се контролираше. Той искаше аз да спечеля, желаеше го с всяка жива фибра на силния си жизнен организъм.

Зданията на колежа, измити от дъжда, се издигаха старинни, с остри кули, сиви върху един хълм с изглед към парка в западната част на града и се оказаха внушителни за едно петнадесетгодишно момче, което ги е виждало само в мечтите си. Старата ми слабост, проклятието на моя живот, започна да ме измъчва. Щом излязохме от жълтия трамвай, довел ни от централната гара до подножието на Гилмор хил, почувствувах се нищожен, уплаших се. Когато минахме по тихата улица с къщите на професорите от двете страни и навлязохме през ниските сводове в чудесен квадратен двор, започнах да се питам има ли право едно бедно, презряно момче да проникне в такова светилище. Но не, не ме презирайте напълно. Макар че цветето в петлика и малката правоъгълна бележка във вътрешния ми джоб трябваше да поддържат духа ми, лявата обувка вече започва да ми създава грижи, принуди ме да стъпвам така сякаш бях дюстабанлия, та Джейсън ме попита.

— Крака ли си удари?

Изчервих се.

— Навярно съм си навехнал коляното.

И ето, бяхме вече на бойното поле. Другите кандидати се трупаха около вратата на залата.

— Празни глави — обясни Джейсън, нашият съюзник, с толкова убеденост, колкото можеше да си позволи, въпреки несъгласието ми с него, и ни остави настрана от другите. Това бе хубава, ярка група момчета, живи и интелигентни. Мисля, че различих Макюън, дребничък, с очила, облегнал се на колоната с ръце в джобовете, той се смееше, господи, да, той се смееше — все едно за нищо не го е грижа.

Накрая нещо глухо изтропа — възможно да е било от собственото ми сърце: дъбовите врати се залюляха и отвориха, момчетата започнаха да се отделят от двете страни. Изведнъж, когато тръгнах, усетих как Джейсън сграбчи като в менгеме ръката ми. Наведе се, доближи глава до моята и върху бузата си почувствувах топлия му „лош“ дъх.

— Вземи часовника ми, Шанън. Не се доверявай на стария им будилник. И спокойно. — Шепотът му започна да преграква, изпъкналите му очи с ужасна напрегнатост се впиха в моите.

— Знам, че можеш да спечелиш.

Залата е много голяма, с оцветени прозорци като в черква, тръбите на органа мрачно блестят на балкона, по стените — парцаливи знамена, но по високите греди висят по-нови, по-ярки флагове. Тази сутрин обаче в другия край на залата се вижда позната картина: лакирани жълти чинове около сто на брой, номерирани и подредени пред подиума на изпитващите. Аз съм девети номер, в средата на предния ред. Няколко тетрадки с бежови корици, писалка, молив, мастило и попивателна хартия — всичко, разположено пред мен. Прибавям към тях и сребърния часовник на Джейсън. Показва десет часа без три минути. Скърцането и шумоленето около мен престава. Изпитващият, мрачен, бавен човек в избеляла мантия, вече раздава първия билет. Тригонометрия. Затварям очи за последна отчаяна молитва и когато ги отварям, пред мен лежи билетът, напечатан с дребен, ясен шрифт. Вдигам го и с радост разбирам, че първият въпрос е този, който с невероятна прозорливост предвиди Джейсън. Отговорът знаех почти наизуст. Със стиснати устни и малко разтреперани пръсти вдигам писалката и придърпвам първата нова тетрадка към мен. Тогава идва забравата… нищо не съществува освен този сигурен поток знания, дошъл от приведената ми, бледа, изпаднала в транс фигура.