Арчибалд Кронин - Зелени години

Всяка вечер в шест часа пристигаше Рийд. Поздравяваше кратко, продължително ме разглеждаше да разбере как понасям натоварването и сядаше до мен. Учеше ме до десет часа, тогава дядо донасяше чаши с какао, което понякога изстиваше недокоснато до лактите ни между книгите. Твърдостта ми се възвръщаше от разсъдливата увереност на Джейсън, от здравото му, миришещо на тютюн, тебешир и пот тяло, от познатия маниер да заглажда назад светлата си руса коса, която винаги изглеждаше току-що измита, и от човешката топлина на доста „лошия“ му дъх, примесен с миризмата на тялото му — всичко това създаваше впечатлението, че от него сякаш се отделя една неизчерпаема жизненост.

Когато накрая Рийд си отива, настоявайки да легна, но знае, че няма да го направя, аз се изтеглям по-близо до масата, борейки се с умората и ужасното желание да спя. Може би за миг ще изтичам до банята и ще пъхна главата си под водата, почти топличка през лятото, понеже водоемът се намира точно под покрива. Връщам се отпуснат, но някаква вътрешна сила ме заставя да продължавам, да изстисквам себе си до последен предел. Винаги преди да се заема отново с книгите, аз шепна молитва, пренасяйки целия си труд в жертва на бога. За да стоя буден, ръгам крака си с писеца или чукам челото си с кокалчетата на пръстите, сякаш го придумвам да разбере материала. Минутите отминават тихо в нощната тишина, а неподвижната ми фигура със смъкнато сако и навити ръкави за прохлада, с голи лакти, опрени на масата, и с ръце, притиснали замаяната ми глава, още стои под газовото осветление.

Удря два часът. Ставам и се олюлявам към стаята. Обикновено заспивам като пребит още щом легна. Но понякога ми се присънват кошмари, че не съм подготвен за изпита, че не мога да отговоря на някои въпроси. А има и други нощи, най-лошите, когато макар и мъртво уморен мозъкът ми отказва да почива и с упорита, неестествена яснота продължава да работи, да решава трудни уравнения, да разплита сложни въпроси по тригонометрия, нещо, което нормално изисква цели страници изчисления — и всичко това се оказва нищо, детска игра за нещастния ми ум, кръжащ и носещ се като ракета из полето на науката, докато тялото ми лежи безпомощно като на каталептик и чака кога първите светлини зад решетката на прозореца пак ще ме поведат към тиранията на моите амбиции.

Почивка си давах единствено към пет часа следобед, когато дядо насила ме караше да изляза за кратък отдих. През вечерите, в които Гавин се връщаше от Ларчфилд, използувах този час да го посрещна на Далрохската спирка — тя му беше по-удобна от централната Ливънфордска гара и там докато той излизаше от влака и пресичаше товарната гара, аз го чаках при голямата бяла порта, за да закрача до него и да разменя мисли по изученото.

В другите дни слизах в двора на Академичното училище. Там имаше висока стена с удобни подпори и двамата с мистър Рийд играехме хандбал. Джейсън играеше добре и според думите му на времето участвувал в открития училищен шампионат, организиран от „Клуба на кралиците“. Играта ни рядко отговаряше на общоприетите правила, тъй като игрището не беше хубаво, но ние тичахме много и от това винаги се чувствувах по-добре.

Тогава, в щастливи за мен следобеди, виждах Алисън. Обикновено я срещах на Драмбък роуд, когато тя, без шапка, със свита на руло лачена папка под мишница, бавно се прибираше от уроците си по пеене. В топлото време се обличаше с лека рокля и при лек вятър тя очертаваше фигурата й. Не се гледахме един друг и говорехме само за най-обикновени неща. Разказваше ми какво става в училище, какво е казал мистър Рийд този ден — към него тя винаги изпитваше огромно възхищение. Въпреки хладнокръвието й, от време на време очите й като че ли ставаха по-големи и топли, устните й пламваха. На Синклер Драйв пътищата ни се разделяха — аз препусках към къщи и се спирах само за да вдигна някой камък и го захвърля с всичка сила. С пламнали бузи се нахвърлях на книгите си. При мен всичко вървеше добре. И дядо, донесъл чаша чай сега на масата ми, беше най-добрият, най-хубавият старец, роден някога на света.

Не, не, съвсем не съм прав. Той е чудовището, което седмица по-късно ме хвърли в пъкъла.

Беше топъл, тих следобед, във въздуха се чувствуваше как ще загърми. До изпита оставаха само четири дни. Бях възбуден, нервите ми — изопнати до скъсване. Отидох да пъхна главата си под водата, после, бършейки лицето си, чух ехото на дядовия смях. Излязох от банята на площадката и му извиках, но не получих отговор. Нима имах халюцинации? Господи, сигурно напрежението ме е довело до състояние „да чувам разни неща“. Изкачих се бавно до отворената врата на мамината стая, откъдето, както ми се стори, дойде приглушено звука. Влязох в стаята. Беше съвсем празна, но в същия миг — гласът на мисис Босъмли и след него отново дядовият смях.