Арчибалд Кронин - Зелени години

Тук цареше тишина и спокойствие. Неясната фигура на майка Елизабът Джозефина се занимаваше с цветята върху страничния олтар и до пътеката между редиците достигаха звуците на леко дрънчене. Тя навлече ризницата и познала ме, се усмихна одобрително. Коленичих в тишината и мрака под високия прозорец, който винаги ме е успокоявал, пред фигурата, също понесла едно бреме, пред лицето, изкривено от болка.

И сега, в тази черковна атмосфера, наситена с миризмата на тамян и восъчни свещи, в мен се разгоря дълбоко и справедливо негодувание срещу дядо, осквернил единствената наистина ценна добродетел. Мислех за Алисън в бялата рокля, за Алисън, която моята любов, тази първа любов на юношеството издигна до недосегаеми ангелски висоти. Лицето ми гореше от срам. Как ще се отнася тя към едно момче, чийто дядо се държи така? Гняв нахлу в сърцето ми и спомнил си как Христос изгонил грешниците от храма, се надигнах, решен да поговоря с дядо и веднъж завинаги да скъсам отношенията си с него.

Когато стигнах в къщи, именно той ме посрещна във вестибюла и много радушно ме поздрави. Зад него се носеше чудесен аромат от нещо готвено.

— Радвам се, че си решил да се поразходиш. После ще работиш по-добре.

Погледнах го хладно и презрително — така навярно архангелът е пронизвал с поглед гърчещият се Луцифер.

— Какво прави днес следобед?

Той се усмихна съвсем безгрижно и небрежно отговори:

— Както обикновено, играх на топка край гробищата.

О-хо! Та той е и лъжец! Лъжец и развратник!

Но преди да успея да му го кажа, той отиде във вестибюла.

— Ела в кухнята — бършеше ръцете си дядо, изпълнен със спокойствие, добродушие и душевно равновесие. — Имам такава зеленчукова супа, та пръстите си ще оближеш.

Влязох в кухнята. Той изчезна в килера, а аз седнах на масата. Въпреки всичко лошо, бях ужасно гладен.

След миг дядо влезе и ми поднесе гореща супа, от която се вдигаше пара. За да ме разсее и да обърне внимание на кулинарните си постижения, той сложи мамината престилка и около покварените си и почтени коси зави салфетка, като шапка на главен готвач. Значи е и клоун, жалък палячо, този негодник, който ако не съвсем, то почти развали всичко.

Пъхнах лъжицата си в гъстата супа, пълна с грах, рязани моркови и накълцано пилешко месо. Вдигнах я до устата си, а той ме наблюдаваше с любящ, очакващ израз:

— Хубава ли е? — запита.

Беше вкусна. Изядох я до дъно. После се взрях в този абсурден старец, спечелил презрението ми, предал свещената вяра на младостта, от него трябваше да се отвърна като от източник и причина за грях. Моментът на изобличаването беше дошъл.

— Може ли още една супа, дядо? — попитах кротко.

Утрото в деня на изпита беше дъждовно. Предишния ден, четвъртък следобяд, Джейсън събра всичките ми книги и ги скри.

— Само някои учили-недоучили зубрят до последния момент — каза той. — Ще ги видиш забили нос в записките преди да влязат. Такива никога не печелят.

Струваше ми се, че каквото съм научил, е вече част от мен. Нищо повече не можех да асимилирам. Сега в ума ми е пълен мрак. Но то е там, достигнало до мозъка на костите ми. Преизпълнен с отчаяна решителност, и макар да изглеждах блед, бях съвсем спокоен. Облякох най-хубавите от старите дрехи на Мърдок: един не лош син костюм, въпреки че прозираше на лактите и отзад. С отмерен замах лъснах и приготвих обувките си, причинили толкова тревоги на мама — за тях ще трябва да поговоря по-късно. Дядо се суетеше около мен и за кураж ми откъсна цвете за петлика. Ах, тези любими дядови цветя в петлика! Ясно си спомням тая пъпка розова мъхава роза, още с дъждовните капки по нея.

Подаде ми я и с недвусмислен вид извади малък правоъгълен плик.

— Някой го остави за теб.

— Кои?

Сви рамене, като че искаше да каже: „Мило мое момче, аз съм джентълмен и не се пъхам в работите ти“. Но с ъгъла на окото си ме наблюдаваше и имаше доволен вид, сякаш затвърдявах някакъв одобрен от него модел. В това време с нервни пръсти аз отворих писмото.

Беше от Алисън — кратка бележка с добри пожелания. Пламък обгърна сърцето ми… Изчервих се, пъхнах писмото в джоба, а дядо, подсвирквайки си, усмихвайки се сам на себе си, ми поднесе закуската.

Първата сутрин Джейсън дойде с мен в колежа. Уж не искал големия град да ми завърти главата. Добрината на Джейсън към мен, скрита под маската на небрежността, безгрижното му великодушие — а трябва да знаете, че три месеца уроци, преподавани безплатно и с радост, са естествено рядко явление в един малък шотландски град, — подкрепата, приятелството и преди всичко пълното му разбиране за затрудненията ми, всичко това, щом си спомнех за него, пълнеше очите ми със сълзи, даваше ми по-голяма надежда за бъдещето на човешката раса от всички високо идейни разсъждения.