Арчибалд Кронин - Зелени години

— Никаква грешка. По-добре… далеч по-добре от очакванията ми.

Каква радост, най-висш благословен възторг! Затворих очи и премалял от толкова похвали се притиснах към перилата на стълбището.

На другата сутрин, в неделя, се събудих в седем и половина и станах, за да отида на църква за службата в осем часа — нещо, което правех така автоматично, че едва по средата на Драмбък роуд разбрах как странно се чувствувам. Главата, още замаяна, ме болеше, гърлото ми бе до болка пресъхнало и макар сивия ден да обещаваше, че ще е топъл, аз не преставах да треперя. Да, знаех, напрежението от изпитите се е отразило на нервите ми. Трябва да отида на причастието тази сутрин не само от дълбока благодарност за получената благосклонност, но и защото то е част от тържествения обет, който поех, за да си осигуря успех.

Щом се върнах от църква, разбрах колко трудно преглъщам закуската и ме тресеше повече от всякога.

— Дядо — казах, — страшно ми е студено. Колкото и глупаво да е, бих желал да се сгрея на огън.

Той ме изгледа изпитателно изпод вежди и, макар лицето му да изразяваше изненада, не възрази. Бавно отбеляза:

— Мисля, че си заслужил един огън. И ще го имаш. В най-хубавата стая на къщата.

Дядо стъкми и запали огъня в гостната: напоследък я използувахме много — доколкото знам, единственото време, когато този ненужен мавзолей достигна статута на човешко жилище. В креслото до огъня се почувствувах по-добре, стоплих се. Но скоро цял изгарях в огън.

— Какво искаш за обяд?

Цяла сутрин дядо влизаше и излизаше от стаята, поддържаше огъня, поглеждаше към мен.

— Мисля, че нищо не бих ял. Никак не съм гладен.

— Както искаш, момчето ми — подвоуми се той малко, но нищо повече не каза. Следващия път се появи с шапка и такъв небрежен вид, който не би заблудил никого. — Ще изляза да се поразходя. Няма да се бавя.

След половин час се върна с Рийд. Влязоха в стаята, а аз ги погледнах от мястото си, погинал в креслото. Джейсън изглеждаше и сърдит, и разтревожен.

— Здравей, здравей! Какво значи това? — възкликна той с груб глас съвсем несвойствен за него. — Опитваш се да се разболееш, а? Да, но тая няма да я бъде, приятелю! Ако мислиш да избягаш в последния момент грешиш много. — Продължавайки да вика, Джейсън издърпа стола си към креслото, взе рязко ръката ми като човек, който не ще търпи никакви глупости. — Да, възможно е да те тресе. Но няма да мерим температурата. Нямам термометър, пък и не искам да ти пъхам в главата глупави идеи. Просто си се простудил.

— Да, сър — изрекох с труд. — До утре ще ми мине.

— Надявам се. Не се жали чак толкова. Предупреждавах те, че ще станеш истерик. Стегни се и опитай да хапнеш нещо. — После се обърна към дядо: — Донеси му малко от оная, снощната млечна пита с плодове. — Старецът излезе, а той продължи: — След всичко, през което минахме заедно, ще те замъкна в тази изпитна зала, дори ако трябва до ушите да те налея с бренди. Бистър ли е умът ти?

— Напълно, сър… само малко ми се върти главата.

Дядо се върна с чинийка ябълкова пита с крем. Надигнах се, решен да направя всичко възможно, но след като опитах няколко лъжички, погледнах мрачно Рийд.

— Гърлото ме боли, сър.

— Гърлото ли? — мълчание. — Е, добре, поне можем да го погледнем. Ела тук.

Заведе ме до прозореца и далеч не нежно обърна главата ми така, че светлината да пада в устата, а аз с усилие я държах широко отворена. Той надникна за миг и после, от това как изведнъж се промени и отпусна ръцете си, разбрах: има някаква болест.

— Какво ми е, сър?

— Нищо… не съм сигурен — извърна лицето си, гласът му звучеше безжизнен, съвсем смачкан. — Ще повикаме лекар.

Излезе, а аз отново се свих в креслото. Сега знаех, че съм много болен. А най-лошото беше ужасният страх, растящ в мен, изпълващ трескавата ми глава, страхът, че утре няма да се чувствувам достатъчно добре, за да довърша изпитите си. Срещу мен неподвижен и мълчалив седеше изопнат дядо.

След час Джейсън се върна с доктор Галбрайт. Лекарят с опитно око погледна гърлото ми и кимна на Джейсън.

— Сложете го да легне.

След като острото възпаление утихне и ципицата започне да се отделя от гърлото, дифтеритът вече не е нито болезнен, нито продължава дълго. След първите няколко дни в треска, следва състояние на замаяност — пулсът бие бавно, нервите са приятно отпуснати. Понякога то трае толкова дълго, че ларинкса, дори сърцето отказват да функционират и карат лекаря да дойде бързо с подкожна инжекция. Но при моя случай такава драма нямаше. Боледуването не беше тежко и доктор Галбрайт обеща след по-малко от две седмици да се вдигна от леглото. След месеци мъчителни усилия колко успокоително действуваше просто да полежиш по гръб, съвсем неподвижен, с ръце, отпуснати върху юргана, загледан в снопа слънчева светлина, проникващ през тесния прозорец на спалнята с настъпването на деня, който бавно се въртеше, изпълнен с танцуващи прашинки.