Арчибалд Кронин - Зелени години

Късно следобед, когато двамата с Гавин се връщахме за Ливънфорд, влакът беше толкова пълен, че почти нямаше възможност да сравним отговорите, макар и двамата да се съгласихме, че въпросите по алгебра и основи на геометрията бяха страшно трудни. Сега, тревожейки се дали не съм пропуснал нещо, аз се чувствувах потиснат, изтощен, беше ми студено. Особено студено ми беше на краката и тук е по-добре да си призная — обувките ми не само отвратително течаха, но подметката на едната, лявата, беше съвсем скъсана, имаше дупка, в която свободно можеха да се пъхнат трите ми пръста. И все пак, в суетата си предпочетох тези развалини пред островърхите високи обувки на Кейт, които, макар и здрави, имаха връзки почти до коленете. С голяма изобретателност покрих най-зеещата дупка със стелка от кафяв картон, а него отрязах от една стара кутия за шапки, която извадих изпод леглото на мама. Но дъждът и твърдият паваж скоро разкриха безполезността на изобретението ми. След десет минути картонът се разкъса, чорапите ми също и вървях все едно на бос крак. Нищо чудно, че когато стигнах до това наситено с изпарения купе, притиснат между работници с мушами, от които се стичаше вода, аз се чувствувах цял подгизнал.

Джейсън посрещна влака на Ливънфордската гара и веднага ме завладя. Докато стоях в стаята му с топлите пържоли и картофи пред мен, той с някакъв странен глас, настойчив и в същото време неспокоен, ме разпитваше за изпита. Седнал на бюрото зад металната си работна лампа, с помощта на логаритми и таблици той изчисли всички отговори. После дойде и ги сложи пред мен, без да каже нито дума. Сравних резултатите с моите и вдигнах поглед към напрегнатото му лице.

— Да — казах аз.

— До един ли?

— Да — повторих скромно, но въодушевен от дългата въздишка, откъснала се от него.

На другия ден, в събота, имахме изпити по френски, английски и приложна химия. За последния предмет, физиката, ще трябва да чакаме до понеделник. Сложих в обувката по-дебел картон и като предпазна мярка в случай на най-лошото, намазах ходилото си с мастило. Много любопитно, но най-голямата ми грижа сега беше да не се покажа пред другите кандидати в този неприличен вид с полуобути крака. Щом тръгнахме от последната трамвайна спирка, ни настигна силен дъжд. Гавин подели с мен мушамата си, но обувките, разбира се, не можеше.

Какво от това? Веднъж озовали се в изпитната зала, всички тези незначителни неща се забравиха, загубиха се в трескавия устрем на моите стремежи. За мокрите си крака дори не помислих, докато отново не се намерих във влака. Треперех, сложих ръка на челото си и изведнъж разбрах какво страшно главоболие имах. Бях сам. Гавин остана в Уинтън да посрещне сестра си и през целия път подавах главата си през прозореца с надеждата от струята свеж въздух да ми мине.

Преданото лице на чакащия ме на Ливънфордската гара Джейсън танцуваше пред очите ми. Усмихнах му се да му покажа, че не съм го изложил много. Той пак сграбчи ръката ми, по-скоро покровителствено, отколкото грубо, и ме поведе по стъпалата към стоянката за файтони.

— Преуморил си се… нищо чудно. Слава богу, че имаш утре цял ден да почиваш.

Заведе ме в къщи с файтон, луксозно, а дядо ни даде обяд, на който, така да се каже, аз бях почетен гост. По време на яденето говорех без задръжки, не както обикновено. Подтикнат от Джейсън, повторих съдържанието на работата си по френски и разказах почти дума по дума написаното от мен есе по английски.

— Добре… добре — продължаваше да мънка Джейсън, да потрива ръце неспокойно и с всеки миг възбудата му растеше. — Чудесно, че си вмъкнал тези цитати. Добре си се справил, бих казал дори много добре. — От възбуда по устните на Джейсън имаше суха бяла пяна. Не по-малко се трогна и дядо; толкова развълнуван никога не бях го виждал. Не ядеше нищо, ловеше всяка моя дума. Беше не само мой наставник и покровител, но чрез мен сам се подмлади, отново изживяваше младостта си — той също се явяваше на изпити и сам той ги печелеше. Засия насреща ми, когато накрая Рийд обяви:

— Не искам да говоря неща, за които после ще съжалявам, Шанън. Но ти не излезе глупав. Изпитът ти в понеделник е по предмет, по който си най-силен. И ако в събота и неделя бог не те лиши от разсъдък, а това е напълно възможно, защото аз самият вече се чувствувам така, няма да набереш по-малко от деветдесет и пет процента, глух, сляп или ням. Сега, за бога, отивай и си отспи.

Качих се бавно по стълбите и ясно чух как Рийд казва на дядо, сякаш сам не можеше да повярва: