Арчибалд Кронин - Зелени години

Татко слушаше с напрегнато внимание. Облиза устните си.

— Двайсет процента? А строителното дружество ми плаща три.

Адъм се усмихна небрежно.

— Частното предприятие плаща по-високи дивиденти. А, разбира се, и за преустройството ще отидат пари. Вероятно още деветстотин. И неприятното е, че трябва да ги намеря отнякъде. Не ми се ще да посвещавам всички в такава хубава работа.

Слаба червенина се плъзна по татковото чело. Уважението му към Адъм винаги е било смесено с леко недоверие, недоверието на предпазливия човек към неясните финансови операции. Но сега тази къща, солиден махагон и мрамор, предлагаше разкошен доход — той се затрудняваше да говори.

— Винаги съм вярвал в тухлите и хоросана. Жалко, че не мога да я погледна с теб, Адъм.

— Не разбирам защо да не можеш… Няма да сбъркаш! — Адъм замълча замислен. — Защо не дойдете с мама да прекарате две седмици при мен това лято? Може и месец, ако е необходимо, ще съчетаем работата с удоволствията. Ще ви настаня в Илинг. Нали имате отпуск?

— О, Адъм! — възкликна мама и плесна с ръце при тази дългоочаквана покана.

Последваха дълги разисквания; татко, крайно предпазлив, никога не вземаше бързи решения. Но преди отпътуването на Адъм въпросът се реши. С радостен трепет разбрах, че заминават и през последния етап от подготовката ми по време на изпитите ще ме освободят от всякакви наблюдения и огорчения. Нищо не можеше да бъде така чудесно и навременно.

Дните летяха и скоро, както си работех в стаята, дочух странен звук в къщата. Няколко минути трябваше да мисля преди да разбера, че мама пее тихо, разбира се, фалшиво, но все пак пее. Официалните дрехи на татко висяха изгладени и готови, двете пътнически чанти бяха лъснати до блясък. По някакъв начин мама бе успяла да си купи от малкото магазинче на мис Доби, търгуващо с „остатъци“, едно парче тъмнокафяв воал и на бърза ръка си бе „измайсторила“ лятна рокля. Но най-голямото й безразсъдство беше кожата — проскубаната кожена яка, която тя имаше поне от четвърт век, но всяка пролет гордо я измъкваше от нафталиненото й убежище. Мамината кожена яка! Кой знае какво животно бе умряло, за да съществува тя сега, но винаги дълбоко в мислите си, без да говоря за това, съм си представял някаква нещастна котка, смачкана от също такава огромна тежест, каквато бе унищожила бедния Самуел Леки. Мама я подплати отново с една лента муселин, икономисан от парчето плат за рокля, и леко я прекрои, за да я направи по-модерна. Видях я да се проветрява върху въжето за пране в затревената част на задния двор, да я тръска щастлива, да духа в кожата, за да надигне малкото пух по нея. От пет години не е ползувала отпуска.

Винаги, когато имаше опасност „да разпаше пояса“, татко я връщане на земята с предупредителните думи „помисли за разноските“!

Той мислеше, че ако не я възпира, при сегашното й настроение няма да има край на разходите, на страшните загуби, в които може да го въвлече. Мисълта да се хранят в ресторант, да са принудени при някакви лоши стечения на обстоятелствата да нощуват в хотел, стана кошмар за него. С удвоено внимание той обмисляше всичко. Ще си вземат за из път достатъчно храна в картонената кутия за шапки и цялата нощ до Лондон ще седят в третокласното купе. Татко вече носеше в джоба на сакото си малък бележник с надпис: „Разходи по посещението при Адъм“ . Мисля, той имаше илюзорната надежда, че Адъм ще му ги възстанови. На първия ред беше написано: „два билета за влака… седем лири, девет шилинга и шест пенса“. От време на време татко поглеждаше към тази сума с мрачния вид на човек, направил пагубни разноски. По-късно научих от Мърдок, че по пътя на унизителното излагане татко успял да си осигури „привилегировани билети“, които безплатно се дават на някои длъжностни лица.

В навечерието на заминаването им мама дойде в стаята ми, седна на леглото и мълчаливо ме загледа.

— Много си зает тези дни, момчето ми — леката й усмивка стана по-топла и тя добави: — Несъмнено така ще е докато сме в Лондон.

Знаеше ли мама? Не й ли е намекнал нещо дядо? Наведох глава, а тя продължи:

— Обувките ти не са в съвсем добро състояние. Подметките няма да изкарат дълго. Ако свършат преди… е, да, преди да се върнем, в долапа под стълбите са онези хубави здрави кафяви обувки на Кейт.

— Добре, мамо — прикрих тревогата си при споменаването на тези дълги тесни обувки, с които някога Кейт играеше хокей, жълти, с връзки почти до колената и толкова женски на вид, че при мисълта за тях кожата ми настръхваше.