Арчибалд Кронин - Зелени години

— Дявол да го вземе! — изведнъж спря той и вторачил поглед пред себе си, започна да размишлява на глас. — Чудесно ще е, ако успеем. И ще си мълчим за всичко. Ще работим като бесни. И после… ако стане… ще наблюдаваме лицата на всички тях, от ректора до този завързак Леки… при неочаквания резултат — и се завъртя към мен, — ако я получиш, никой не може да ти попречи да учиш в колежа. Боже мой! Това се казва номер. Все едно черен кон да спечели на дерби състезание.

Изучаваше ме с големите си очи, сякаш претегляше всичките „за“ и „против“ у мен, а аз видимо се изчервих и, въртейки неспокойно шапката си в ръце, се опитах да издържа погледа му. Каквото и да мислеше мисис Босъмли за моите конски наклонности, не се чувствувах като победител в дерби състезание. Мама, която винаги сама ме подстригваше, за да спести парите за бръснар, вчера така ме окастри, че скалпът ми отдолу блесна и главата ми се смали до главата на най-големия глупак. Но Джейсън винаги, от самото начало, е бил мой приятел. И сега ирландската му кръв се разпалваше, разпалваше се пред този нов, хазартен елемент в случая. Удари във въздуха със свит юмрук.

— Честна дума! — възкликна той и бузите му пламнаха от вълнение. — Ще опитаме. Ако се давиш, в дълбока вода се дави. Знаеш, че винаги съм искал да опиташ, Шанън. Но сега искам повече от всякога. И никому нито дума. Просто ще се явим и ще спечелим!

Такъв момент в живота не се повтаря. Смъкна се непоносимото разочарование, пред мен се откри великолепието на едно бъдеше, съзнавах, че Рийд вярва в мен — всичко това роди в сърцето ми чувството, че пея от радост. Дядо подаде ръка на Джейсън, в същност ние възбудено си стиснахме един друг ръцете. Да, това беше наистина чудесен миг. Но Джейсън разумно го прекрати.

— Нека не ставаме смешни. — И издърпа стола си по-близо до нас. — Дяволски трудно ще ти бъде, Шанън. Ти си само на петнайсет години, а ще се състезаваш с момчета две-три години по-големи от теб. А си пълен и с недостатъци. Знаеш как се хвърляш на нещата, правиш заключения без точна обосновка. Трябва да оправиш всичко това.

Гледах го със зяпнала уста и блеснали очи, не смеех да говоря, но с мълчанието си изразих всичко.

— Добре си представям нещата — започна отново Рийд с такъв доверителен тон, та цял потреперих. — Картината, както я виждам тази година, е такава: по-малко на брой участници от обикновено, но на високо, много високо ниво. От три момчета особено се страхувам… и той изброи на пръсти — Блеър от Ларчфилдския колеж, Алардайс от Ардфилънската гимназия и един младок на име Макюън, учил частно. Познаваш Блеър, отличен ученик, всестранно развит. Алардайс е на осемнайсет години, състезавал се е и преди и това му дава огромни предимства. Но опасността, истинската опасност, е Макюън — Джейсън внушително замълча. Как мразех този непознат Макюън! — Той е млад, горе-долу твоя възраст, син е на преподавател по класическа литература в Ардъншоуз и баща му специално го е подготвял години наред. Разбрах, че на дванадесет години вече е можел да говори свободно гръцки. А сега знае половин дузина езици. Истинско дете-чудо, с високо чело и големи очила. В същност тези, които го познават, мислят, че стипендията му е в джоба.

Леката горчивина в гласа на Рийд, ироничната нотка не можаха да прикрият факта колко сериозно се страхува от това ужасно момче, което на санскритски моли баща си да му подаде печена филийка на закуска. Какво друго можех да направя, освен да стискам зъби и да мълча.

— Нали разбираш, млади приятелю Шанън… — заключи Джейсън с по-благ тон, — трябва наистина много да работим. Не, няма да те претрепя от работа, не чак толкова. Всеки ден ще имаш по един свободен час да се раздвижиш. Когато стигнеш до състояние на пълна истерия, няма да искаш да ползуваш този час, но аз ще настоявам. Трябва да проветряваш мозъка си, бог да ти е на помощ, да се разхождаш пеш извън града, а може да вземаш и колелото ми, само внимавай да не го спукаш. Ще ти давам много книги. Дръж ги в спалнята си. За предпочитане е там да учиш. Нищо не може да те задържи над работата повече от една гола стена. Ще направя програмата ти. В бюрото си в училище имам изпитните работи от последните десет години. Ще минем всички въпроси. Започваме утре… Мисля, че това е всичко. Някакви забележки?

Гледах го вторачен, очите ми светеха с белия пламък на възторга, цялото ми тяло се тресеше под напора на чувствата ми. Как можех да му благодаря? Как можех да му кажа, че ще работя, ще се боря и ще умра за него.