Арчибалд Кронин - Зелени години

— В действителност — продължи той утешително, — миналата седмица говорих за теб с главния хронометрист. Ако отидеш в завода това лято, преди да си навършил двадесет и една година вече ще имаш професия. И през цялото време ще печелиш добре, ще помагаш да поддържаме домакинството. При дадените обстоятелства не е ли това най-разумното, което можеш да направиш?

Измърморих нечленоразделно. Не исках да се отдам на техниката, подозирах, че не ставам за тригодишен чираклък в леярната. Дори и да е прав, никакви разсъждения на тоя свят не можеха да облекчат раздиращата горчивина в сърцето ми.

Татко стана.

— Несъмнено си разочарован — въздъхна той, потупа ме по рамото и излезе от стаята. — Бедняците не могат да избират, момчето ми.

Останах да седя с наведена глава. За всичко се бе разпоредил в завода. Без съмнение за тази новина е писала мама на Кейт оня ден. Спомних си за оптимистичните надежди, за разговорите с Алисън и Гавин, за глупавите въздушни кули, които си бях изградил, и носът ми потече. Изстенах.

Исках да приличам на Юлий Цезар и Наполеон. Но аз още си бях аз.

Дните се влачеха. Бях в отчаяние. В четвъртък, малко преди края на великденската ваканция, косях тревата в задния двор на мисис Босъмли — татко се беше договорил със съседката за шилинг месечно да поддържам тревата в ред и да я подрязвам. Тази дребна моя печалба не се изплащаше на татко — би било недостойно, но тъй като мисис Босъмли беше собственичка и на двете къщи — и на нашата, и на своята (двойната собственост й бе останала от съпруга) — всяко тримесечие татко внимателно записваше и удържаше тази сума от чека за наема.

Този следобед, след като свърших и прибрах машината, тя дойде до прозореца, извика ме вътре и сложи пред мен студен ябълков сладкиш и чаша чай.

Пиеше силния си чай без захар и ме наблюдаваше с израз на явно неодобрение. Беше станала по-едра и по-внушителна, лицето й с мрежата от изящни венички по бузите изглеждаше някак съсипано като на стар боксьор, но очите й блестяха, а устните й насмешливо се свиваха — свидетелство за живия й характер.

— Робърт — каза тя най-после, — съжалявам, но трябва да ти кажа, че ти все повече и повече започваш да ми приличаш на кон.

— Наистина ли, мисис Босъмли? — унило заекнех аз.

Тя кимна.

— Лицето ти се издължава с всеки ден. Защо, за бога, си такова меланхолично момче?

— Навярно просто по природа съм тъжен, мисис Босъмли.

— Харесва ли ти да си нещастен?

— Не… — задъвках сухо сладкиша, макар той да бе напоен от плода. — Не винаги, мисис Босъмли. Но понякога в едно и също време съм и тъжен, и щастлив.

— Сега тъжен и щастлив ли си?

— Не… страхувам се, че съм просто тъжен.

Мисис Босъмли поклати глава и запали цигара. Тя толкова много пушеше, че пръстите й бяха оцветени от никотина — едно от нещата, отличаващи я от по-обикновените обитатели на Драмбък роуд. Говореха се разни истории за нея, но тя изглежда ни най-малко не се интересуваше от общественото мнение. Беше оригинална, избухлива, мила. Мърдок ми е казвал как често яростно се карала с мъжа си, хвърляла чинии по него — Мърдок чувал това през стената — в следващата минута можела да се разхожда с него из градината и с ръка около кръста му да го нарича с гальовни имена.

Тя рязко се наклони към мен.

— Дай да ти погледам на чаша да видя дали няма да открия нещо весело в нея.

Завъртайки празната ми чаша между пръстите си, с цигара в ъгъла на устата, за да пази очите си от дима, тя разглеждаше фигурите от чая по дъното. Гледаше отлично на чаша, тълкуваше сънища, гадаеше по линиите на ръката, а можеше да предсказва бъдещето и на карти.

— Мно-о-го интересно. Твоят цвят е зелен… нежен оттенък. Голям успех ще имаш… полята и горите. Но не се шляй там по тъмно… докато не пораснеш още малко. По отношение слабия пол си буен и ревнив. Аха. Какво е? На двайсет и една години ще срещнеш красива тъмна жена с хубава фигура — тя вдигна глава. — Не си ли доволен?

— Страхувам се, че не съм, мисис Босъмли.

— Ще бъде изключително любяща… испански тип… луда по червените коси.

Просто пламнах, а тя остави чашата и започна да се смее.

— Мило мое момче, чак ме боли за теб. Какво те безпокои?

— Нищо особено, мисис Босъмли — отвърнах вяло аз.

— Нищо не мога да измъкна от теб — тя събра приборите за чай и стана. — Защо не поговориш за тези неща с дядо си? — в гласа й прозвуча нотка на леко стеснение. — Каквото и да говорят за него, мистър Гау е изключителен човек.