Арчибалд Кронин - Зелени години

Гавин не каза нито дума, нито един упрек за моята несръчност. Едва когато се вдигнах и разлюляната лодка се успокои, той попита:

— Намери ли я?

— Да, Гавин.

Мълчание. Все още тихо, но с нарастваща настойчивост, той прошепна.

— Леко се е закачила. Виждам мухата извън устата й. Зависим от случая. Вземи куката и щом извадя рибата, не я промушвай, а само пъхни върха под хрилете й.

Взех куката със засилващо се вълнение и коленичих в рибника на лодката. Сега виждах сьомгата дълбоко във водата, бляскава, с такива размери, че даже се уплаших. Никога в живота си не съм вадил толкова голяма риба. Ваденето е коварна работа. Гавин, който е вършил това по време на риболов с баща си, често ми е разказвал колко сьомги са изпускали при това последно трудно действие. Заклатих се, очите ми се затваряха, ушите ми също започнаха ужасно да мърдат.

Рибата е близо… все по-близо… толкова близо, че може да се докосне. Изведнъж се паникьосах, страшно ми се прииска да пронижа с куката си това огромно хлъзгаво същество. Но, блед като мъртвец, потръпващ в треска, аз изчаках докато Гавин я преобърне и чак тогава плъзнах рибарската кука под устата на рибата и спокойно я извадих върху планшира на лодката. Сега и Гавин се наведе до мен. Луната изплува високо в нощното небе и очерта две момчета, едно до друго, мълчаливо вторачени в благородната риба, която се извиваше и проблясваше в дъното на лодката.

Но докато се взирахме в победената сьомга, изведнъж почувствувах как сърцето ми тъжно се свива и си помислих: „Гавин и аз… единият трябва да бъде победен.“

Следващата сутрин спахме до късно на леглата в рибарската къщичка и след закуската на мисис Глен, Гавин взе ловджийския нож на баща си и при ярката слънчева светлина пред хижата раздели сьомгата на две равни половини. Твърдото розово месо, по-тъмната вътрешност и гръбнака като седефено копче показваха, че рибата е в отлично състояние.

— Ще хвърляме чоп! — каза Гавин. — Така е по-честно. Според мен всяко парче тежи шест фунта, но частта с опашката е по-хубава.

Той завъртя една шестпенсова монета и аз познах от коя страна ще падне. Гавин се усмихна великодушно:

— Запомни! Ще я вариш само двайсет минути. Става великолепно ядене.

Завихме парчетата в зелен папур и ги поставихме в кошницата, прикачена към велосипеда на Гавин. После казахме довиждане на мисис Глен и се настанихме на колелото — Гавин на педалите, а аз отзад. През целия път до Ливънфорд се редувахме да въртим педалите, разделяхме труда си както разделихме и рибата.

Когато стигнахме в Луамънд вю, беше време за обяд. Мама и татко седяха на масата, а аз влязох в кухнята. Разбирах, че съм се проявил като беглец, но знаех — тази драгоценна половин сьомга, която по думите на мама „ще стигне“ поне за няколко дни, ще ни помири.

— Къде беше? — говореше татко, отпуснат леко в креслото, сдържан и доста мрачен, нещо, станало му вече привичка, датираща сякаш от онази сутрин преди няколко месеца, когато със странен вид се отказа от варените яйца за закуска и решително обяви на мама: „Иска ми се да престанеш да ми даваш своята «гастрономия». Ядем твърде много. Лекарите казват, че тази тежка храна е вредна за теб.“

— Казах ти, татко — намеси се мама. — Роби е бил на Лох. Спомена, че може да не се върне вечерта.

Поставих бързо вързопа на масата.

— Погледнете какво ви нося! Гавин я хвана, но аз я издърпах.

Мама разгъна зелените папурени листа и възкликна приятно изненадана:

— Браво, Роби!

Успокоих се от думите й. С нетърпение очаквах татко също да каже нещо. Той гледаше втренчено рибата с някакъв далечен поглед, но странно прехласнат. Татко рядко се смееше, смехът беше нещо съвсем чуждо за него, но сега някакъв слаб лъч освети лицето му:

— Хубаво парче! — И след малко: — Но за какво ни е сьомга? Много е тлъста. Само ще разстрои стомасите ни — и добави: — Занеси я след обед в магазина на Доналдсън.

— Не, татко — мамините очи помръкнаха, челото й се смръщи, — нека да си оставим поне няколко парченца.

— Цялата я занеси! — каза татко разсеяно. — Сьомгата е рядка риба. Дават по три шилинга и шест пенса за фунт. Очевидно има глупаци да плащат такава сума. Доналдсън ще ни даде най-малко по половин крона.

Стоях втрещено. Да взема тази чудесна сьомга, която би украсила бедната ни маса и да я продам на търговеца. Сигурно татко не е искал да каже това. Но той се залови отново за яденето си и мама, нервно свила устни, каза докато ми сипваше от останалите в голямата чиния печени картофи: