Арчибалд Кронин - Зелени години

— Ето обяда ти, скъпи. Сядай.

Следобед занесох рибата при Доналдсън на Хай стрийт. Нещастен, аз подадох увития в папур вързоп на дебелия червендалест мистър Доналдсън със синя раирана престилка, бяло сако и черна сламена шапка. Нямах никакви търговски способности, не умеех да се пазаря, но явно татко беше „надникнал“ тук на път за службата. Без да каже нито дума, мистър Доналдсън сложи сьомгата на белия емайлиран кантар. Точно шест фунта. Вярното око на Гавин не се беше излъгало. Поглаждайки мустак, огромният търговец на риба ме погледна особено.

— В Лох ли си я уловил?

Кимнах.

— Силно ли се дърпаше?

— Да! — споменът за последната нощ, за Лох, за лунната светлина, за приятелството, за чудесната борба, ме накара да наведа очи.

Доналдсън излезе от касата, намираща се в малка стъклена преграда в задната част на магазина и ми каза:

— Шест фунта по половин крона правят точно петнадесет шилинга. Петнадесет сребърника, момче. Предай ги на мистър Леки заедно с моите благодарности — той стоеше и ме гледаше докато излязох от магазина.

Вечерта, веднага щом татко се върна, аз му дадох парите, които цял следобед ми тежаха в джоба. Той кимна и ги изсипа от свитата си във форма на чаша ръка в коженото портмоне. Много изкусно умееше да отделя монетите по големина.

По време на чай беше в отлично настроение. Каза на мама, че на път за вкъщи срещнал мистър Глигхорн. Управителя на водохранилището изглеждал много зле, в същност съвсем свършил и се мълвеше, че страда от камъни в бъбреците. Имаше основателни причини да се вярва, че дори и болестта му да не го умори, оставката му е само въпрос на месеци.

Татко обсъждаше вероятната смърт на мистър Глегхорн с необикновено бодър тон. Надигна се и каза:

— Ела в гостната, Робърт. Искам да ти кажа нещо.

Седнахме в неизползуваната стая до прозореца край вазата с изсъхнал ковил и дантелените пердета. Навън зелените клони на кестените се люлееха от вятъра като устремени коне. Свил бледите си устни, притиснал върховете на пръстите си един о друг, татко ме изучаваше със замислен и добър поглед.

— Вече ставаш голям, Робърт. В училище се учиш добре. Много съм доволен от теб!

Изчервих се — татко не ме хвалеше често. Той добави:

— Надявам се, разбираш, че добре сме те възпитали.

— Да, татко. Много съм благодарен за всичко.

— Мистър Рийд дойде днес в службата ми и искаше да подпиша един документ. Дълго говорихме за бъдещето ти — татко се изкашля. — Имаш ли ти самият някакви планове по въпроса?

Сърцето ми щеше да изхвръкне.

— Мистър Рийд сигурно ти е казал, татко… бих… бих дал всичко, за да уча медицина в Уинтънския университет.

Татко сякаш се сви малко, по-право казано се смали. Навярно просто е седнал по-дълбоко в креслото. Принудено се усмихна.

— Знаеш, парите не ги ринем, Робърт!

— Но, татко… Мистър Рийд не ти ли е казал за стипендията на Маршъл?

— Каза ми, Робърт. — На бледите, почти прозрачни таткови бузи избиха цветни петна. Погледна ме сериозно, сякаш възмутен ме защищаваше от някаква измама. — И му съобщих, че е крайно неразумно да повдига надеждите ти за такава безумна идея. Мистър Рийд много си въобразява, не ми харесват радикалните му възгледи. Изходът от никакъв изпит не може да се предскаже, както показа опитът с Мърдок. При това за Маршъл. Да, конкуренцията за стипендията е огромна. Откровено казано, без да искам да те обидя, не вярвам, че можеш да я спечелиш.

— Но ще ми разрешиш да опитам, нали? — обхванат от внезапна тревога задавено изрекох аз.

Слабото лице на татко още повече се „изостри“. Отмести очи от мен и погледна през прозореца.

— В твой собствен интерес е да не ти разреша, Робърт. Това са само лоши приумици в главата ти. Дори да спечелиш, не мога да си позволя да те оставя още пет години без да спечелиш нито едно пени. В толкова разноски сме влезли заради теб. Крайно време е да започнеш да ги изплащаш.

— Но, татко… — молех отчаяно, после млъкнах, почувствувах как пребледнявам и ми прималява. Исках да му обясня, че двойно ще му се изплатя, само да ми даде да опитам възможностите си, да му кажа, че каквото ми липсва като интелект, ще го компенсирам с упорита работа. Но аз седях смачкан и безмълвен. Знаех колко е безполезно — с татко не можеше да се спори. Както повечето слаби хора, той отдаваше изключително значение на това решението му да не се променя. Не се държеше злобно — към мен никога не се е отнасял сурово; в действителност се гордееше, че нито веднъж в живота си не е вдигнал ръка срещу мен. Воден от неизвестни сили, които го държаха в своя власт, в същност той беше убеден, че „го прави за добро“.