Арчибалд Кронин - Зелени години

За нещастие сега не споделях нейното мнение. Обичах дядо, но дните, когато тичах при него с детските си болки, отминаха. А и придобих способността да се затварям като стрида в собствените си тревоги и да се сражавам в стоическо уединение, както това мекотело може да се бори със седефените си дразнители. Не можех да се заставя да говоря с мама, която изглеждаше разтревожена и нещастна заради мен — вероятно разбирах, че каквото и да кажех, само щях да влоша нещата.

Но явно мисис Босъмли беше „разменила някоя дума“ с дядо и на другия ден той ме отведе встрани и ме накара да разкажа какво има.

Дълго няма да забравя изражението, с което ме слушаше, втренчените, сбърчени като при болка очи. Човек с много грехове, вършил е щуротии, бягал е, но на дребна подлост не беше способен и сега не можеше да разбере това. Когато посегна за шапката и бастуна си, лицето му имаше величествен вид.

— Хайде, моето момче. Да отидем при онзи твой мистър Рийд.

Не ми се искаше да ме видят с дядо на улицата — неговите странности засилваха ужасната ми стеснителност, но бях твърде потиснат, за да му се противя много и след миг, въпреки убедеността ми, че нищо няма да излезе от неговата намеса, ние тръгнахме по улиците, окъпани в съботната следобедна тишина, към квартирата на Рийд.

Повечето преподаватели в Академичното училище заемаха прилични вили в „хубавите“ квартали като Ноксхил и Драмбък роуд. Но Джейсън Рийд живееше във висока опушена сграда, далеч от прехвалената част на града, близо до стария Венел, населен предимно от поляци и работнически семейства, докери и други скромни хора. Задната му стая гледаше към покрит със сажди двор; отвореше ли прозореца на предната стая, обикновено мрачна, понеже не се почистваше, се откриваше чудесна гледка към трите блестящи метални топки на сградата на Ливънфордското дружество за взаимопомощ и към интересната процесия, която всяка вечер се изнизваше, през люлеещите се врата на пристанищната кръчма. Рийд обичаше тази квартира заради пълната свобода, която му предоставяше, и защото тя пристъпваше условностите на установената практика и утвърждаваше социалистическите му възгледи.

В Академичното училище Рийд дойде преди две години като заместник на мистър Дъглас, когото назначиха за директор на Ардфилънската гимназия. Сам Рийд даде да се разбере, че е тук временно — не обичаше да се застоява дълго на едно място — а и ректорът не се впечатляваше от небрежното облекло на Джейсън, от неортодоксалните му методи и дразнещата липса на почитание. Но Джейсън остана. Беше блестящ и оригинален преподавател. Дори ректорът трябваше да признае това. Освен по разните науки той можеше, а това бе особено удобно, да води и английски език в горните класове, имаше степени магистър на изкуствата и бакалавър на науките, получени в колежа Тринити. А колкото до самия Рийд, когато след много години го попитах защо остана толкова дълго в този никакъв Ливънфорд, той отговори с особената си усмивка, подчертаваща плоския му нос и волски очи:

— Квартирата беше много удобна.

Тази несериозност представляваше една упорита поза, наложена му от обстоятелствата на неговия живот. Бил син на свещеник от Северна Ирландия и въпреки леко уродливото му лице го готвели за църквата, но по средата на обучението си попаднал под влиянието на Хъксли и отрекъл „книгата-битие“. Рийд никога не споменаваше за последвалото семейно отчуждение, но аз чувствувах, че този катаклизъм го е принудил да надене маската на безразличието, на презрението към условностите в поведението, проникнали дори в преподавателската му работа. Когато за пръв път се появи при нас в час по английски, ние, следвайки практиката на мистър Дъглас, ставахме поред и излагахме мнението си по зададената тема, а този следобед тя беше: „Какво ще правя следващата неделя“. Рийд ни изслуша, излегнат на стола с крака върху бюрото — една не съвсем подходяща поза за преподаване, а всички ние се държахме изключително целомъдрено и чинно. Тогава замислен, той обяви:

— Следващата неделя ли? Да, мисля, че ще лежа в леглото си и ще пия бира.

Въпреки цялото си бабаитство, той беше нещастна и самотна душа. Държеше се настрана от другите преподаватели, нямаше нищо общо с тях. Понякога посещаваше събранията на местното Фабианско дружество 21 21 Английска реформистка организация, според която е възможно мирното преминаване от капиталистически строй към социалистически. — Б.пр. , но всички останали ливънфордски клубове, включително известния „Клуб на философите“, той отминаваше с насмешка, просто като „пиянски свърталища“. Очевидно интерес към жените нямаше. През цялото това време никога не го видях да разговаря или да се разхожда с някоя по улиците. Но поради любовта си към музиката се сприятели с мисис Кийт и малкия й кръг. Домът на Синклер Драйв изглежда беше единственият, който той обичаше да посещава.