Арчибалд Кронин - Зелени години

Възможно е Рийд да си е мислел, че имам заложби на учен, а още по-вероятно е присъщата и за двама ни скромност да бе породила интереса му към мен. Често в неделя сутрин той ме вземаше на закуска и ме хранеше с най-различни и много вкусни пържени салами. Не говореше много, никога не показваше и най-малка демонстративност. Напротив, от чувствата правеше пародия. Имаше строг литературен вкус и вършеше всичко по силите си, за да избие от мен купешките фрази. Обичаше Едисон, Лок, Хазлит и Монтен. Обожаваше Шилер. Позовавайки се на собствената си изолация в този ограничен град, той цитираше философа: „Единствената връзка с обществото, за която човек никога не съжалява, е войната“. Но понякога с изненада откривах в големите му очи не войнствен, а дружелюбен поглед.

Когато се качихме с дядо по тясното стълбище, тъмно и нехигиенично, чухме музика от стаята на Рийд. Дядо почука с бастуна си по вратата. Един глас зад панела извика:

— Влез!

Джейсън лежеше уморен в плетеното кресло до прозореца, без сако, панталоните му запретнати, с дебели чорапи на краката и в черни колоездачни обувки с връзки, а върху масата имаше чаша пенливо питие, грамофон с плоска въртяща се плоча и дълга фуния с форма на цвете. Дядо започна учтиво да му се представя. Джейсън с предупредителен жест го накара да замълчи и ни посочи да седнем. Плочата свърши, той бързо стана, обърна я и после се метна обратно на плетения си стол. От време на време правеше гримаси с чело и пиеше от чашата. Разбрах, че се е завърнал от поредната си бурна колоездачна разходка — понякога, когато чувствуваше нужда от движения, сам се мяташе на велосипеда си и привел глава, бясно караше по гори и долини, лудо въртеше с крака, реки от пот течаха от челото му, а зад него на мили разстояние се носеше прах във въздуха. После, върнал се благополучно в къщи, той се успокояваше с много храна и пиене, с плочи от бетховеновите симфонии в изпълнение на Лондонската филхармония, пуснати неотдавна от компанията „Колумбия“. Рийд обичаше музиката, свиреше на пиано доста хубаво, но рядко, понеже намираше таланта си за незадоволителен и дилетантски.

Симфонията свърши, той спря грамофона и върна плочата в албума.

— Е, сър — обърна се той любезно към дядо, — с какво мога да ви помогна?

Леко раздразнен от чакането и от отсъствието на „блясък“ при посрещането, дядо каза заядливо:

— Напълно ли сте свободен да ни приемете?

— Напълно — отвърна Рийд.

— Е, добре, искаше ми се да поговорим за това момче и за стипендията Маршъл.

Джейсън премести погледа си от дядо на мен, после отиде до бюфета под книжните лавини, донесе още една бутилка бира и докато я накланяше, за да налее, погледна дядо отстрани.

— Инструкциите ми са да държа нашия млад приятел възможно по-далеч от стипендията, а, разбира се, един презрян помощник-учител, какъвто съм аз, може само да се подчинява на инструкциите.

Дядо се усмихна с мрачна и величествена усмивка и се облегна на дръжката на бастуна си. Чаках нажален и нетърпелив, разбрах, че ще последва заключителна реч, една от най-цветистите му речи.

— Драги сър, може наистина да сте получили такива инструкции. Но аз съм тук да ги отменя. И не само от свое име, а в името на приличието, свободата и справедливостта. Има в края на краищата, сър, дори в този непросветен век, някои съществени свободи, позволени и на най-скромния индивид. Свобода на вярата, свобода на словото, свобода да развиваш дарбите си, дадени от Великия изобретател. И ако, сър, има някой човек, достатъчно низък, достатъчно подъл да ви откаже тези свободи, аз не бих стоял настрана и не бих го насърчавал.

Дядовият глас се издигаше величествено, а Джейсън слушаше с удоволствие и когато дядо употреби думите „Великият изобретател“, лека усмивка разтегна белега на горната му устна.

— Чувате ли го, чувате ли го! — каза той възхитен. — Ето, приятелю, сигурно гърлото ви е пресъхнало. — Подаде му чаша бира и добави: — Реториката настрана, но никак не виждам какво може да се направи.

Дядо смукна пяната от мустаците си и каза бързо с променен глас:

— Да се яви тайно! Никому нищо не казвайте.

Рийд поклати глава:

— Невъзможно. Вече си имам достатъчно неприятности. Освен това молбата за участие трябва да се подпише от наставника му.

— Аз ще подпиша! — рече дядо.

Джейсън прие това някак странно, започна да ходи напред-назад из стаята с меките си колоездачни обувки, сбърчи чело, устните му повече не се усмихваха. Гледах го напрегнато. Разбрах, че прехвърля в ума си дядовата идея и с почти мъчителна надежда, надигнала се в мен, забелязах у него признаци на нарастващ ентусиазъм.