Арчибалд Кронин - Зелени години

— Представям си — измърмори Гавин смутено, — разбира се… би било ужасно за теб, ако не е това, което ти си мислиш. — И добави: — Искам да кажа, ако в последна сметка се окаже само хляб.

— Да! — съгласих се аз. — Би било ужасно. Но, молейки се, ти не мислиш за това. Молитвата е наистина чудесна, Гавин. Не можеш да си представиш до какви неща се добираш чрез нея. А мога да ти дам стотици, е, добре, дузина други примери. Нали познаваш мисис Рок, съдържателката на млекарницата. И така, татко щеше да я съди, че му продава непълноценно мляко. Видях я как се молеше и молеше в църквата. И знаеш ли, Гавин, бутилката с мляко, която татко взе за проби, се пръсна. Да, пръсна се нацяло по време на пробата. А през целия му живот такова нещо с татко не се е случвало. — Поех си отново дъх. — Разбира се, човек не трябва да се моли за недостойни желания. Въпреки че се говори например колко красиви били зелените очи на мадам Помпадур, ти знаеш как ненавиждам цвета на моите, но не можеш да се молиш за такава промяна, поне за една нощ не може да стане.

— Ще се молиш ли за стипендията Маршъл? — попита Гавин категорично.

— Да… боя се, че ще се моля, Гавин! — наведох глава и добавих с порив на великодушен ентусиазъм: — Но ако не ми се отдаде да я спечеля, ще се моля за теб. Ти си толкова добър, Гавин, не си като повечето хора от града и като някои от роднините ми даже… Знаеш ги как отвисоко гледат на католиците. Не е ли абсурд? Е, добре, само преди два дни каноник Рош ми показа в един алманах, че в света има трийсет и двама херцози католици. Само помисли — трийсет и двама херцози… а всичко, което човек може да чуе в Ливънфорд е… няма значение. Затова искам да успея, просто да им покажа — в гласа ми прозвуча трагична нотка… — как един човек, когото те презират, може да стане велик… може да стане чудесен учен…

Завладян от собствената си изумителна идея, аз замълчах.

— Да — каза бавно Гавин, — просто е отвратително, че трябва да си оспорваме един друг стипендията. Нищо, разбира се, няма да попречи на приятелството ни. Но борбата ще е голяма — и той леко се усмихна, — аз също знам някои молитви…

Луната излезе от кадифения мрак и започна да се показва зад Бей, после меката й светлина падна над водата и нашари черната й гладка повърхност с непрестанната си игра. Бяхме се приближили до брега. Тук дърветата стояха още тъмни като пера, вдигнати при погребението на някой бог. Не, това бяха просто дървета… дървета, растящи на тиха прекрасна земя, окъпани в първия здрач на съзиданието.

Изведнъж в тъмната плитчина скочи невидима риба и в миг настроението ни се промени. Неясно видях как Гавин посяга за въдицата и го чух да прошепва:

— Най-после една ни падна.

Тихо водех лодката край брега, безшумно загребвах с веслата. Затаих дъх, когато Гавин, седнал неумолим и неподвижен, започна да мята и само дясната му ръка бавно и ритмично се движеше. От време на време погледът ми улавяше проблясването на пръта, трептенето на мократа корда, когато тя прорязва тъмнината в сребриста дъга и тихо пада далеч във водата.

Изведнъж — още един плисък, по-силен от първия. Трепнах от възбуда и видях как краят на въдицата на Гавин се извива като кафява дъга, чувствувах потрепващите движения на ръцете му, докато закачаше рибата. Когато макарата се завъртя в тишината, Гавин каза през зъби:

— Дръж я по-надалеч, Роби! Не й давай да отиде под лодката!

Сега рибата скачаше и се мяташе в тъмната вода като луда и когато прорежеше повърхността, изпращаше нагоре сноп безценни пръски. Гребейки в противоположна на трепкащата гавинова въдица страна, направих всичко възможно да не разреша на рибата да се пъхне под нашия кил. Сега не бе нужна тишина. Веслата пляскаха лудо като самата риба. При всяко нейно втурване аз яростно пъхах греблата във водата.

— Отлично — каза запъхтян Гавин, — сьомга, и то хубава. — И след малко добави: — Прибери веслата.

От борбата ръцете на Гавин бяха като откъснати, но макар и да знаеше каква тънка нишка го свързва с рибата, той не отстъпи нито на един инч.

Бавно, внимателно започна да навива макарата. Луната очерта изопнатото му тяло и решителното му младо лице, в което горещо впих поглед, очаквайки следващата му заповед.

Сьомгата вече се мяташе по-малко, Гавин я издърпваше все по-близо.

— Виждам я! — каза Гавин с тих, хриптящ глас. — Съвсем млада е. Дай куката, под седалката е.

Наведох се и протегнах ръка за куката, но когато несръчно се свих, кракът ми се подхлъзна на мократа седалка. Паднах с цял ръст на нея, ожулих брадата си и едва не обърнах лодката.