Арчибалд Кронин - Зелени години

— Никога няма да я спечеля — казах аз тихо. — Но искам първа ти да знаеш, че ще опитам.

— Мисля, че имаш чудесна възможност — каза великодушно Алисън. — Ако я спечелиш, в живота ти ще настъпи огромна промяна.

— Да. Всичко ще бъде другояче.

Гледах я, без да я виждам. Нежни думи напираха на езика ми. Но не можех да ги изрека. Още по-развълнуван, аз пристъпях от крак на крак.

— Надявам се, ще продължим да учим след ваканцията — казах аз.

— И аз се надявам.

— В неделя заминаваме с Гавин на Лох.

— Така ли?

Трепетно мълчание.

— Е, лека нощ, Алисън!

— Лека нощ, Роби!

Разделихме се изведнъж и сухо. Както винаги изпортих всичко. Но аз бързах по Драмбък роуд и чувствувах, че светът още е чудесен, пълен с прекрасни обещания.

С тази сладка раздяла трябваше да свърши и денят ми. Но уви, останало ми бе едно странно и мъчително изпитание преди да легна. Тази нощ беше моята „нощ на лъвовия мост“. Въпреки умората от необикновеното вълнение, аз твърдо се заставих да отмина Луамънд вю и да продължа по тъмния селски път към моста на две мили от града. Нима не описахме подробно как си ляга баба. Тогава защо да щадим това момче, този Робърт Шанън, щом нашата цел е да го покажем правдиво, да го представим с всичките му мечти, стремежи и безразсъдства, използувайки същото безпристрастно и безмилостно ножче, с което той сам е разсичал нещастните жаби — Rana temporaria.

Вечерта стана по-хладна и неприветлива. Когато стигнах моста, влажни облаци затъмниха полумесеца, поривист вятър полюляваше младите листа. Закопчах плътно якето си, якето на Мърдок, и продължих напред. На мястото, където река Ливън се спускаше от възвишенията, я пресичаше старият мост, свързан с тесен каменен зид, издигнат над потока във формата на три полукръгли свода. Във всеки край на зида имаше изградени водоливници, похабени от времето, разрушени, но все още наподобяващи озъбени лъвски глави.

Наоколо нямаше никой, изкачих се на високия зид и после, поемайки дълбоко въздух, започнах да се движа по тесния парапет. Докато се промъквах така, далече отдолу чувах невидимия грохот на водата. Най-зле беше при сводовете. Тук ми се струваше, че се задържам над дълбока тъмна пропаст, а зидът, мостът и целият свят се люлеят и въртят около мен.

От височината ми се виеше свят; това беше най-страшното изпитание, което можех да измисля. Най-после и то свърши — преминах веднъж напред и после обратно. Върнах се на твърдата земя и затворил очи, безсилен се облегнах върху изображението на озъбения лъв. Нищо чудно, че царят на зверовете се забавляваше с отчаянието ми. Лудост, да, лудост… Но когато си беден и презрян, когато трепериш и се изчервяваш пред внезапния смях на минаващите покрай теб непознати, когато имаш нервни тикове и мърдаш темето и ушите си, е необходимо, да, много е необходимо да докажеш единствено на себе си, че не си страхливец.

Вървях към къщи отчасти успокоен. Домът беше тъмен — сега не се разрешаваше газта, в коридора дори леко да мъждука. Качих се на пръсти по стълбите, влязох в банята, тихо заключих вратата и тъй като татко не позволяваше да се хаби и капка вода, съвсем внимателно си взех една студена вана.

Водата беше ледена, дори пръстите едва издържаха, но щом се съблякох, аз легнах неподвижен в нея. Зъбите ми тракаха, но стоях така, докато тялото ми се вкочаняса и не стана безчувствено. С това не доказвах мъжество, а вземах предпазни мерки, може да се каже дори, че бе заклинание против окаяното положение, което може да обхване човек през нощта.

Замъкнах се дебнешком нагоре. Сега заемах старата стая на Мърдок — по време на няколкото зимни месеци, през които спеше в къщи, той използуваше по-голямата и по-хубава стая, принадлежаща някога на Кейт. Премръзнал, почти без да чувствувам тялото си, аз запалих парченцето лоена свещ, останало в емайлирания свещник. Наоколо, призрачни като мен самия, стояха училищните ми награди, ненужни книги в претенциозни подвързии — имаше най-малко три екземпляра от „Шотландските вождове“ на Портър, скъпоценният ми микроскоп, колекцията ми по естествена история, събрана в картонени кутии, сандъчета, които сам съм си правил, и всичко това сега нищо не струваше. Върху скрина лежаха материали за писане на писма и още една книга със заглавие „Лекуване на стеснителността“ , взета от обществената библиотека.

Вдигнах книгата и я отворих на десетото упражнение.

„Застанете спокойно пред огледалото — прочетох аз. — Свийте ръцете си и упорито гледайте изображението си. После присвийте очи и придайте на погледа си безстрашен вид. Вие сте силен, спокоен, хладнокръвен.“ Безспорно сега бях хладнокръвен. „След това поемете дълбоко дъх, издишайте рязко и три пъти повторете тихо, но убедително: Юлий Цезар и Наполеон. Ще бъда! Ще бъда!! Ще бъда!!!“