Арчибалд Кронин - Зелени години

Бързах, при всяка стъпка сърцето ми се надигаше в гърдите и така стигнах Драмбък роуд. Тогава внезапно, с ускорен пулс влязох в Синклер Драйв, една тясна уличка, засенчена от младите липи, а нападалите от тях цветове разстилаха жълт килим по тротоара. Въпреки че по тези познати места, които в детството ми не извикваха никакви дълбоки вълнения у мен, че нищо ново не се виждаше, въпреки че лъкатушещите стари къщи носеха в себе си същата спокойна атмосфера на отминали по-добри дни, сега… о, сега тайнственото и прелестно название на улицата бе гравирано в сърцето ми. Беше почти осем часа, когато недостойните ми крака отново стъпиха върху нападалите меки липови цветове по тази любима уличка и щом видях светлината зад спуснатите щори на гостната в крайната къща, кръвта в жилите ми закипя. Приближих се и чух песента на Алисън.

По това време тя се упражняваше, започна вече сериозно да разгръща таланта си, за който говореше целият град. За тази вечер беше свършила с гамите и упражненията — в тях нямаше мелодия, но тези чисти, точни ноти пленяваха с хармонията си като нежната песен на птичка. Сега майка й акомпанираше на пианото, а тя пееше „Тъга по Флодън“ — една от онези прости шотландски песни, които ми се струваха ненадминати.

Кристален звън проехтя в нощта, толкова чист, толкова нежен, та чак притаих дъх. Затворих очи и видях певицата, не момиченцето, с което често съм играл, а една висока, стройна девойка. Тя вече не размахваше ръце, а вървеше спокойно, сдържано, сякаш с чувството за ново, пробуждащо се в нея достойнство. Видях я такава, каквато ми се стори в онзи удивителен ден преди шест месеца, когато заедно с другите момичета излезе от съблекалнята и тръгна по училищния коридор. Носеше къс тренировъчен костюм в морскосиньо, над бялата й блуза се кръстосваха презрамки, на дългите си здрави крака имаше черни чорапи и черни гимнастически обувки. Колко често съм минавал покрай нея само с едно бързо и небрежно кимване. Но сега стоях учтиво до стената, за да направя път на приближаващата група, а Алисън още продължаваше да говори с приятелките си и изведнъж вдигна ръка към спускащата се на кичури около тънкия й врат кестенява коса и с това несъзнателно движение ми откри формата на младите си гърди. В същото време, като минаваше бързо покрай мен, сгорещена от неотдавнашните упражнения, тъмнокафявите й очи ми се усмихнаха приятелски и нежно. Господи, какво направи с мен само за един миг това божествено същество, което досега в същност бях пренебрегвал? Топли вълни на опиянение се разляха по тялото ми. Объркан, но очарован, аз стоях облегнат на стената в безлюдния коридор още дълго след като тя си бе отишла. О, Алисън, Алисън, със спокойни кафяви очи и чиста, бяла, изящна шия! И сега, застанал скрит в нощта и в дълбоките сенки на липите, аз съм обхванат от същия възторг. Слушах, докато и последната нота не отлетя трепетно с криле към небето.

Настъпи тишина. Напрегнах сили и минах желязната врата. Градината, заобиколена с висока стена, беше голяма, сенчеста от клонестите дървета, с широки тревни площи от двете страни на алеята, на места малко занемарени храсталаци от рододендрон. Въпреки че след смъртта на мъжа си майката на Алисън останала материално осигурена, тя не беше здрава и имота не се поддържаше с педантичността на вилите в Драмбък роуд. Позвъних на входа и след миг Джанет, възрастната госпожица, която вече повече от десет години служеше при мисис Кийт, ме пусна да вляза. Тя винаги се отнасяше към мен с онова недоверие, характерно за старите и привилегировани слуги, но тогава аз го чувствувах като нещо, насочено специално против мен. Въведе ме в гостната. Там Алисън беше вече разположила книгите си на масата, а мисис Кийт, седнала на нисък стол край камината, се занимаваше с ръкоделие, сложено в зелена ленена торба на скута й.

Каква светла и приятна стая, а след тъмнината навън тя изглеждаше съвсем ослепителна — на светло боядисаните стени в бели рамки висяха акварели на мисис Кийт, бели муселинени завеси се диплеха над дръпнатите щори. Две чаши със син зюмбюл изпълваха въздуха с приятна миризма. На отвореното пиано висеше копринен шал с ресни, а мебелите бяха покрити с басма. На светлината от камината, под товара на разни вехтории, предимно от слонова кост, проблясваше един бронзов Бенариз, донесен от капитан Кийт от Индия. По дъската над камината, строени по големина, уверено шествуваха бели слонове.