Арчибалд Кронин - Зелени години

Веднага седнахме да вечеряме. Месото, а Кейт ми даде голямо парче, беше крехко и сочно, много хранително и то ме насити, като че ми преляха кръв. Джеми продължи да трупа в чинията ми хрупкав пържен лук. Имаше и дебело намазани с масло препечени филии и силен запарен чай.

Струва ми се, Кейт и Джеми отлично знаеха колко бедна и оскъдна е станала храната у дома. Особено Джеми непрекъснато ме канеше и когато вече нищо повече не можех да хапна, той спря укорителен поглед върху мен.

— Е, както искаш, момчето ми — каза той просто.

Цялото ми детство в Луамънд вю премина под господството на един чудовищен закон — да се пестят пари, дори ако за това трябва да се пожертвуват най-необходимите неща в живота. Само ако можехме да преживеем без пари, без тази северняшка пестеливост, която предпочиташе пари в банката пред хубава храна в стомаха, която поставяше аристократичността пред щедростта, без това проклето скъперничество, което ни задушаваше.

Когато въпросът за парите ме объркваше и измъчваше, аз си спомнях за Джеми Ниг. Джеми никога не е бил заможен, но винаги добре използуваше спечелените си с труд пари — било то за хубаво месо или да заведе едно забравено от всички момче на мач. И нещо още по-хубаво — в неговите ръце парите изглеждаха чисти.

Когато всички допихме чая си, Джеми започна да ме занася. Сигурен бях, че той гледа не само със съчувствие, но и с тревога на срамежливата ми непохватна меланхолия. Усетил сдържаното ми възбудено настроение, той каза сериозно на Кейт:

— Професорът си е наумил нещо. Тези тихи умници… те са най-опасни.

Кейт кимна, после ми се усмихна крадешком, сякаш ме съветваше да не обръщам внимание.

— Хитреци — каза Джеми, — способни са на всякакви дяволии. Особено ако скачат добре.

Този деликатен намек за неотдавнашните ми спортни успехи в училище, когато победих на откритите състезания по висок скок, ме сгря вътрешно, и макар да наведох очи, в себе си пак трябваше да призная, че съм подобрил училищния рекорд с инч и четвърт. Но този огън не беше нищо в сравнение с нажежения пламък в мен, когато Джеми с умерен глас добави:

— Ако, разбира се, искате да знаете моето мнение, той е влюбен.

Ах, този чист, светъл пламък на гордостта, на дълбокото тайно съзнание, че той е прав! Все още с наведени очи аз почувствувах как една топла вълна на щастие обля сърцето ми.

— А какво става в къщи? — попита Кейт, за да сложи край на шегите му.

Бързо извадих и предадох маминото писмо.

— Извинявай, съвсем забравих за него.

Кейт го отвори, прочете го два пъти и за моя изненада лицето й потъмня от гняв, двете бучки на челото й, които смятах завинаги изчезнали, се наляха. Тя подаде писмото на Джеми и той тихо го прочете.

— Наистина, много лошо. За татко то става просто болест.

Кейт се опита да се освободи от някаква очевидно много неприятна мисъл. Джеми ме гледаше някак странно. Неловко мълчание.

В този момент бебето се събуди и Кейт, явно зарадвана от прекъсването на разговора, го взе на коленете си и му даде шишето с мляко. В знак на внимание от тяхна страна ми разрешиха да взема за малко този безценен товар в ръцете си.

— Хареса те — насърчително каза Кейт. — Почакай, и ти ще си имаш едно такова.

Усмихнах се неуверено. Страшен парадокс: обичах, но как можех да й разкрия — от някои неща, за които не се говори, станали с мен през нощта, бях убеден, че съм обречен никога да нямам деца?

Върнаха бебето в креватчето му и аз казах, че е време да си вървя.

Кейт ме изпрати до вратата. Когато останахме сами, тя отново внимателно ме огледа:

— Мама не ти ли каза какво пише?

— Не, Кейт — усмихнах й се аз. — В същност сега вниманието ми е погълнато до голяма степен от някои мои новини.

— Хубави или лоши? — попита тя, навела глава встрани.

— Хубави, Кейт… много хубави, мисля… Разбираш ли, Кейт… — спрях да отворя, силно се изчервих, загледан в тайнствената нощ, изпълнена с мъгливи светлини, заслушан в далечната свирка на влака и пронизващия като ехо зад нея звук на корабна сирена откъм реката.

— Добре, Роби — Кейт поклати глава и се усмихна почти против волята си. — Задръж твоите новини за себе си, а аз моите.

Стиснах ръката й и без да мога да се сдържа, с всички сили хукнах надолу по пътя. Колкото и да обичах Кейт, не можех първо на нея да кажа. От невидимата река отново долетя слабият звук на потеглящия параход и той ме накара да потреперя от странно удоволствие.