Арчибалд Кронин - Зелени години

Но щом попаднах в ръцете на Джейсън, почувствах топлината на личната заинтересованост. Той пръв обърна внимание, че аз не на шега се интересувам от естествена история. Как добре помня началото, онзи летен ден през отворения прозорец в класната стая влетяха две пеперуди, обикновени сини пеперуди и всички спряхме работа, за да ги наблюдаваме.

— Защо са две? — безцелно попита Джейсън Рийд колкото себе си, толкова и класа.

Тишина. После се чу скромният ми глас:

— Защото са съпружеска двойка.

Ироничният поглед в изхвръкналите очи на Джейсън ме намери.

— Празна глава, да не би да допускаш, че пеперудите имат любовен живот!

— Да, сър. Пеперудата може да открие другаря си от цяла миля разстояние само по особената миризма. Тя се отделя от подкожните жлези. Прилича на миризмата на върбинка.

— Работата става дебела — говореше бавно Джейсън, все още не съвсем сигурен в познанията ми. — А как усещат тази приятна миризма, моля?

— Имат специални топчици в края на пипалата — усмихнах се, увлечен от любимата тема. — Но това е нищо, сър. Червеният адмирал в същност изпитва вкусови усещания с крачетата си.

Силен подигравателен рев в класа. Но Джейсън го успокои:

— Тихо, глупаци! Тая празна глава знае туй-онуй, а такова нещо за другите не може да се каже. Продължавай, Шанън. А двете ни сини приятелки тук не се ли виждат една друга, без за това да е необходима миризмата на върбинка?

— Вижте какво, сър — тук аз се изчервих, — окото на пеперудата е доста любопитно устроено. Състои се от три хиляди отделни елемента, всеки със своя роговица, лещи и ретина. И макар добре да различават цветовете, те са съвсем късогледи, виждат само на около четири стъпки разстояние.

Спрях да говоря, а и Рийд не ме подтикна повече, но в края на часа, когато вкупом излязохме от стаята, той ми се усмихна леко, проницателно, за пръв път изобщо ми се усмихваше и измърмори под носа си:

— И колкото и да е странно… не е самодоволен.

От тогава, поощрявайки ме по биология, той започна да ми дава задачи по физика извън програмата и след няколко месеца ме пусна в лабораторията за серия оригинални изследвания върху пропускливостта на кололоидите. Нищо чудно, че му бях предан и с кучешката преданост на едно самотно момче, аз слушах в клас с отворена уста всяка негова дума и даже в разговорите с Гавин замислено се мръщех и копирах неговото фъфлене и леко заекване.

Преди една година бащата на Гавин премести сина си от Академичното училище в Ларчфилдския колеж. Беше голям удар за мен. Разположен в съседния град Ардфилън, Ларчфилдския колеж представляваше недостъпен скъп пансион, толкова взискателен в подбора си, че ставаше почти непостижим за обикновените момчета. Директорът му е завършил в Бейлиъл и е бил капитан на известния клуб на крикетистите в Лордз. Макар и да се радваше на бърза популярност сред новото обкръжение, Гавин ми остана верен приятел. През летните следобеди аз вземах велосипеда на мистър Рийд и изминавах цели петнадесет мили, за да го погледам как ще отбележи сто точки за училището си, а той, при завършването на мача, ще се отдели от ласкаещите го зрители и свободно ще дойде на другия край на чудесното игрище, където аз, незначителният чужденец тук, лежах прикрит, ще се хвърли на тревата до мен и така, както си е в спортна фланелка и бели спортни панталони, ще дъвче тревичка и ще отбележи през стиснатите си устни:

— Как са у дома?

Въпреки че сега нашата дружба се разгоря още по-силно, въпреки че щом Гавин се върнеше, ние всичко правехме заедно, имаше дълги периоди на раздяла, когато вместо да се задоволявам с някой второстепенен приятел, аз се залавях със собствените си влечения и давах воля на отвратителния си талант за уединение.

Бродех сам из околността на цели мили разстояние. Познавах всяко гнездо, всеки зъбер, всяка следа, оставена от овцете по Уинтънските възвишения. Ловях риба в придошлите потоци, хващах писия и треска в плитчините край устието. Направих карти на неизследваните досега блата, разпрострели се зад Уинди пик — една пустош от торф и пирен. Всички лесничеи ме познаваха и ми предоставяха онази рядка привилегия — правото безпрепятствено да се движа. Колекцията ми растеше. Някои от екземплярите ми бяха изключителна рядкост. Имах например отлично препарирана хидра, размножаваща се чрез пролиферация — нещо необикновено, наполовина растение, наполовина живо същество, което отделя яйце; няколко некласифицирани вида пресноводни медузи и онова великолепно водно конче, наречено pantala flavescens, което, доколкото можах да си изясня, досега не е намирано в Северна Британия. Благодарение на тези скитания аз не пропуснах нито една „ваканция край морето“, а другите момчета очакваха за това само лятото. Въображението ми ме отведе далече зад тези банални курорти и за мен блатата се превръщаха в диви пампаси или в татарски равнини, из които се движех предпазливо, вглеждах се далеч в хоризонта за някой лама… и понякога, уви, за изпаднали в беда мисионери.