Арчибалд Кронин - Зелени години

Арчи е бързал. Избърса челото си. Беше възбуден, въпреки че изразяваше дълбоко съчувствие.

— Мистър Паркин, дето дава лодки под наем, си спомни, че в сряда късно през нощта ясно чул плисък срещу навеса за лодки, а днес следобед излязъл с риболовната си лодка и хванал някаква дреха, едно мъжко сако. Занесъл го в полицейското. Току-що го видях — сакото на мистър Гау.

От подпухналите ми очи отново бликнаха сълзи. Разбира се, мама пак плачеше, тихо, безшумно.

Татко направи благороден жест и покани госта.

— Седни и похапни с нас, Арчи.

Арчи почтително издърпа един стол. Поемайки чашата от ръцете на мама, той тихо измърмори на татко.

— Правел го е много често преди, мистър Леки.

За моя изненада татко се намръщи.

— Не, не мога да ти разреша да говориш така, Джап. Неуместно е. Всички си имаме недостатъци. Не беше лош старец. Ако си помислиш, имаше и достойнства. Как вървеше по улиците и размахваше бастун! — той се наведе напред и ме потупа по рамото, без да ме осъжда за гдето подсмърчам; по-скоро одобряваше това и ласкаво измърмори. — Горкото момче… И ти го обичаше.

Ново позвъняване на входа, което ни стресна, и макар да го очаквахме, то потвърди страховете ни. Ужасна тишина, тишина на сигурност. Кейт стана и отново отиде до вратата. Върна се по-бледа от всякога.

— О, татко — прошепна тя, — човек от полицията иска да те види.

През полуотворената врата на вестибюла зад нас забелязах страшната фигура на полицай. Червендалест и тържествен, той въртеше фуражката в ръцете си.

Татко стана веднага. Блед, но внушителен, той направи знак на Адъм, който също стана. Двамата отидоха във вестибюла и затвориха кухненската врата зад себе си, сякаш спускайки завеса на сцената, искаха да ни пощадят. До нас достигаше само неясно мърморене; ние седяхме безмълвни, сякаш вестителят на смъртта е поразил нас самите.

След доста време татко се върна в стаята. Тишина. Тогава Кейт, най-умната между нас, събра достатъчно сили и запита:

— Намерили ли са го?

— Да — татко говореше тихо, по-блед от преди. — При тях е.

— В моргата ли? — зяпна Мърдок.

— Не, в Ардфилънския затвор — каза татко. Огледа ни с безизразните си очи, напипа стола си и безсилен седна на него. — Пиянствувал с ония некадърници от Скеокската гора изгубил шапката и сакото си при едно сбиване под навеса за лодки… един господ знае какво е правил тези два дни… прибран в Ардфилънския затвор… обвинен в пиянство, безредие и нарушаване на закона. Адъм отиде да го освободи под гаранция.

Сянката на нощта вече се спускаше, когато Адъм и дядо се показаха на пътя. Без шапка, със стара полицейска куртка вместо загубеното сако, разкопчан и разгърден, дядо вървеше горд, но смирен. Очите му горяха — една пукнатина в бронята му, която издаваше вътрешното му безпокойство. Стоях наведен на прозореца в гостната, възбуден и самотен, и само един поглед беше достатъчен да ме прати бързо горе, в убежището на стареца.

Там се заслушах напрегнат, чух шума на входната врата, след това ужасна какофония — гръмогласните обвинения на Адъм, мамините сълзи и жалби, татковите горчиви оплаквания и нито дума, нито звук от дядо.

Накрая той се качи бавно горе и влезе в стаята си. Видът му беше плачевен — брадата му имаше нужда от подстригване, от него лъхаше странна и неприятна миризма.

Хвърли ми бърз поглед, започна да обикаля стаята, неуспешно се опитваше да тананика и се правеше, че от нищо не го е грижа. После вдигна съсипаната и все още прогизнала от водата шапка, която рано тази сутрин мама почтително беше сложила на леглото му. Погледна я замислен за миг и простодушно се обърна към мен.

— Трябва да се оправи. Винаги е била голяма шапка.

Пак цъфтяха кестените, залязващото слънце изпращаше слаби цветни оттенъци в небето зад Бен, когато в един априлски следобед на 1910 година, възбуден и горд, аз бързах от Академичното училище към къщи. Най-малко поне трябва да допусна, че това бях аз, макар понякога и на мен самия да ми се струваше, че е някой непознат, недодялан непознат. Оная сутрин, на излизане от Бакстър след ранната си „обиколка“, изведнъж зърнах един призрак в огледалото на млекарницата — бледо, дългуресто, петнадесетгодишно момче, неимоверно израснало, прегърбено, с тънки китки и трудно подвижни крака, с непознат профил, замислено и меланхолично, с мъжки нос и момчешко лице — и даже трепнах от изненада и болезнено недоверие.