Арчибалд Кронин - Зелени години

На следващата сутрин, докато аз се облечах, а татко закусваше недоволен и ругаеше стареца, мама слезе долу и възкликна с изненадан, а заедно с това и смутен глас:

— Дядо го няма горе! Къде ли може да е отишъл?

Тишина и после татковата изненада се превърна в негодувание:

— Чашата преля! На обяд да е тук или ще му дам да разбере!

Объркан, но все още не много разтревожен, аз тръгнах с Гавин към Академичното училище и там разбрахме, че не само ще сме в един клас, но и ще седим един до друг. Това и новите учебници, които старателно занесох на мама да подвърже, ме занимаваха цял ден. Но когато вечерта седнахме на чай, по зачервените очи на мама и сдържаността на татко разбрах, че е станало нещо сериозно.

— Никаква следа ли няма от него досега?

Мама тъжно поклати глава.

Татко започна да барабани с пръсти по масата и да хруска препечената си филия хляб, сякаш захапваше главата на дядо.

Тишина. Тогава влезе Мърдок и унило забеляза:

— Може нещо да му се е случило.

Татко погледна кръвнишки нещастния младеж.

— Млъкни, глупако! Вече имаше възможност да покажеш колко ти е ума.

Мърдок се сви и настъпи още по-мъчителна тишина. От яд татко отново заговори:

— Трябва да кажа, че е много трудно постоянно да се издържа такова бреме. Но когато той започне да се застоява извън къщи, да пиянствува…

Накрая предизвикана мама го прекъсна, от възмущение по бузите й избиха петна.

— Откъде знаеш, че върши такива неща… — Татко изненадан втрещи в нея поглед. — Бедният старец няма и един фартинг за себе си — продължи мама. — Всички го тормозят, наричат го какво ли не. Пияница е наистина. Както се отнасяха с него напоследък, никак няма да се учудя, ако е направил някоя отчаяна стъпка! — и заплака.

Мърдок погледна разстроен като човек, доказал правотата си, а Кейт отиде да успокои мама.

— Наистина, татко — каза тя с предупреждаваща нотка, — ти трябва да предприемеш нещо. Той няма пари и не може да е отишъл далече.

Лицето на татко изразяваше нещастие.

— И да накараме всички съседи да приказват… Не ни ли стига вече? — и стана от масата. — Казал съм на моите хора да си отварят очите в града. Повече от това не мога да направя.

Хората на татко бяха един дългурест помощник на име Арчибалд Джап с вид на човек винаги ревностно готов да извърши всичко, защото се надяваше да заеме татковото място, и едно момче, което така бавно се движеше, та работниците в котелния завод и разни други иронични младежи го наричаха бързоногият вестител. Въпреки че не излязох прав, не се надявах много на това съдружие. Спомних си настроението на дядо за уединяване в последно време и страшно се разтревожих.

На следващата сутрин — от него никаква следа. Над дома тежеше тягостна, напрегната атмосфера. По обяд все още нямаше новини. Тогава татко удари не много силно по масата с длан и каза с тон на човек, съобщаващ решението си:

— Ще телеграфираме на Адъм!

Да, да, да се извика Адъм, добро, логично действие. Но една телеграма… О, този страшен вестител, почти неизползуван в дома ни, сякаш беше предзнаменование, почти предвестник на нещастие. Отказвайки се от помощта на Мърдок, мама сложи шапката си, и наклонила глава на една страна, сама отиде до Драмбъкския пощенски клон, за да изпрати телеграмата. След час дойде отговорът:

„Идвам утре четвъртък три часа следобед.

Лека-полека, при такъв бърз отклик и такова делово решение, духът ни се повдигна. Мама сложи телеграмата в чекмеджето, специално предназначено за нещата на Адъм — за писмата му, ученическите доклади, стари пликове от заплатата му и даже завързан с панделка кичур коси — и забеляза:

— На Адъм можеш да се осланяш.

На следващия ден, преди пристигането на Адъм, дойде страшна вест. Както се шляех отчаян из къщи, татко се върна посред бял ден от работа, придружен от Арчи Джап. Младежът остана във вестибюла, а татко се приближи до мама и след известно колебание с мрачен, дори загрижен израз, рече:

— Майко, приготви се. Намерили са шапката на дядо… да плава в общинското езеро.

Беше я открил Джап и сега пред уплашените ни погледи той показа съсипаната и подгизнала от водата шапка на стареца.

— Плаваше на най-дълбокото място, мисис Леки. Срещу навеса за лодки — говореше с предразполагащ, съболезнователен тон той. — Имах ужасното чувство, че и той е там.

Гледах втрещен със страх и мъка мократа реликва, а когато мама схвана целия смисъл на това, по бузите й започнаха да капят сълзи.