Арчибалд Кронин - Зелени години

„Значи, Тиби, в тази страшна нощ, когато нечестивият дойде при мен, аз бях в най-добро здраве и разум. Съблякох се, прилично сгънах дрехите си на люлеещия се стол, облякох нощницата, сложих шапчицата. Като християнка прочетох глава от библията, махнах си зъбите и запалих свещта — знаеш, аз винаги държа през нощта запалена свещ до себе си. После сложих глава на възглавницата и както винаги се готвех да заспя в обятията на спасителя, но почувствувах как нечестивият скочи на гърдите ми. Отворих очи. А от там, дори и пред съда ще го кажа, до мъждукащата свещ, втренчил поглед в мен, стоеше сатаната.

Не, не, не беше сън, Тиби, съвсем не беше. Не спях. При това не съм и фантазьорка. Там беше той, сатаната — опашат, ухилен, скимти и скърца с големите си зъби срещу мен, сякаш ще направи всичко, за да ме завлече в пъкъла. Но, трябва да се съгласиш, Тиби, аз лесно не се плаша, но за миг кръвта ми съвсем се смрази в жилите. Дъх не можех да си поема да извикам, камо ли да прошепна молитва. Просто лежах като труп, кокорех се срещу звяра и той се кокореше срещу мен.

Изведнъж той нададе писък и започна да се друса по гърдите ми, сякаш аз бях някакво пони. Казвам ти, Тиби, ако преди това не можех дъх да си поема, то сега останах съвсем без въздух. Той сграбчи ушите ми с двете си лапи и започна да тръска главата ми, сякаш тя беше бидон с мляко. Той се друсаше и се клатеше, клатеше се и се друсаше докато всичкият ми въздух излезе. И през цялото време от очите му изскачаха искри като въглени. Тиби, женице, уплаших се, кожата ми настръхна. А звярът усети това, защото започна да ме халосва, да скимти, да прави каквото си иска с мен, докато не ми смъкна косата и въпреки че не е прилично, ще кажа — докато и ризата от гърба ми не съдра.

О, само ако имах самообладание да го назова по име, но горкият ми ум съвсем не беше на място. Можах само да прошепна с едва чут глас, сякаш изпод земята: «Отивай си, сатана, отивай си!».

Колкото и слабо да съм го казала, мисля, че това възпря звяра. Във всеки случай той престана да ме бъхти, ухили се и хвана зъбите ми, които винаги държах до леглото. И после, както се надявам бога да срещна, така не го видях, как се изправи на леглото и започна да извършва всякакви движения със зъбите ми, да прави гримаси, сякаш ги вади и слага в устата си.

Казвам ти, Тиби, вероятно това ме спаси. Когато видях как този звяр се гаври с двойната ми златна челюст, при вида на това светотатство, кръвта в мен се надигна, аз се раздвижих от вцепенението си, седнах на леглото и го ударих с юмрук.

— Ах, ти, звяр такъв, звяр! — извиках аз. — Господ ще те върне пак там, долу.

Още щом чу името на всевишния, тъй като обикновения ми човешки юмрук не можеше да го възпре, той нададе писък, който може да те вкамени. Скочи от леглото и продължаваше да пищи и вика. За щастие нощта беше топла и тъй като исках да подишам чист въздух, съм оставила вратата леко открехната. Той излезе от стаята като проблясък на адски пламък, а аз лежах, цялата се тресях и благодарях на провидението за милостивото ми избавление. Не можах да се съвзема повече от минута. Но когато и това стана, запалих газта и възхвалявах небето, че не пострадах много. Тогава видях, господи спаси помилуй, видях, дано бог ми помогне да го понеса, казвам ти, видях какво е направил звярът. Не ми беше откраднал челюстите, не, не това, нито пък ги беше строшил. Но със задна злонамереност и отмъстителност ги беше пуснал под леглото в нощното ми гърне.“

Следващия вторник лятната ваканция свърши. Кейт поднови занятията в началното училище, а аз отново тръгнах в Академичното. Спомням си ясно деня — той бележи върха на онова настроение — дълбокото униние, което обхващаше дядо като облак. Това настроение аз наследих от него и когато пораснах, то ме измъчваше — настроение, което ме обземаше, щом животът ми ставаше мрачен и недостоен.

Времето продължаваше да бъде тягостно жежко. Баба остана уединена в стаята. Мърдок странеше от другите — той тайно започна да работи в разсадника на мистър Далримпъл.

Дядо не проявяваше никакво желание да се среща с приятелите си. Нямаше и нищо за преписване, оставаше само да се понася жегата и татковото възмущение. Със стареца се заяждаха, тормозеха го. Само един малоумен може да измисли такова нещо да не му дават цигари. Мисля, че именно това породи у него тази последна забележка, докато той тъжно въртеше между пръстите си празната лула:

— Какъв е смисълът, момче… какъв е смисълът…