Арчибалд Кронин - Зелени години

— Опитай и ще видиш!

Аз се поколебах над мътната течност.

— Не съм жаден — запънах се аз.

Тогава татко предложи чашата на дядо, а на неговото лице цял следобед трептеше добре познатата ми усмивка.

— Никога не съм бил любител на водата — заговори меко дядо. — А на това питие още по-малко.

— Не ми ли вярвате — изкрещя татко.

— Ще повярвам — усмихна се дядо, — ако сам я изпиеш.

Татко изля водата и си отиде.

Обикновено двамата мъже рядко се срещаха, пътищата им не се пресичаха, и ако дядо видеше инспектора в града, той веднага правеше стратегическа обиколка. Но сега стълкновението беше неизбежно. Вчера лудорията на Мърдок изглеждаше съвсем допустима, но сега в прохладната сутрешна светлина тя доби много зловещ характер. Пълен въздържател, татко смяташе пиенето за проклятие, грешно пилеене на пари. Той бе разярен от провала на Мърдок в изпитите, никой не знаеше докъде може да стигне той в наказанието си към негодника, повел сина му по кривия път.

Когато достатъчно се отдалечихме от къщи, дядо намали крачка и доста високомерно се обърна към мен:

— За щастие имаме си собствени ресурси, Роби. И приятели, които ще ни дадат залък хляб, ако ги помолим. Отиваме да навестим Антонели.

Спрях се съвсем объркан.

— Не, дядо, това не!

— И защо?

— Защото… — млъкнах. Все пак трябваше да му кажа. Не можех да понеса да го унижат и да тръшнат вратата под носа му.

Нищо не каза, нито дума. При всичката си любов към ораторствуване, той имаше и дарбата мълчаливо да изтърпява унижението. Но ударът беше тежък. Лицето му се покри със странни петна. Помислих, че ще се върне в Драмбък и ще се събере със Садлър и Питър Дики. Но не, той продължи по Хай стрийт, покрай Ноксхил и ме заведе до едно непознато място в южната част на града.

— Къде отиваме, дядо?

— Да се измием във водата на огорчението — отвърна той рязко.

Дали така мислеше, или солените Ардфилънски ветрове събудиха у него желанието да види морския бряг, или пък просто искаше да се отдалечи колкото може повече от всичко, което го огорчаваше, не знам. Но скоро ние минахме покрай ноксхилската поляна и се озовахме на брега на устието, точно под пристанището. Брегът тук не беше идиличен, а представляваше протежение от тъмни ивици нанос, на места нарязани от снопчета зелени водорасли и плоски скали, сиви от полепналите по тях млади миди. Имаше отлив и водата се виждаше медносива. Още се забелязваха високите комини на котелния завод; тракането на чуковете от корабостроителницата, струята, изтичаща от водопровода на пералнята — всички тези звуци, непосредствено напомнящи промишления живот, не намаляваха, а напротив, увеличаваха пустотата на мястото.

Но във вятъра се чувствуваше някакъв дъх, солен дъх. Изведнъж около нас беше оная самота, толкова желана от дядо. Той седна, свали обувките и чорапите си, нави панталоните до коленете и шляпайки по мокрия пясък, нагази в плиткото. Гледах как сивите вълни галят кокалестите му глезени. Тогава сам събух обувките и чорапите си, тръгнах по влажните следи от краката му и започнах да газя до него.

След малко той свали шапката си, оная чудна шапка, която неизменно отъждествявах с дядо — голяма, квадратна, избеляла, с три металически дупки за проветряване от всяка страна, от дългото носене станала твърда като желязо, онази шапка, държала в себе си толкова много редки ценности, като се започне от главата на дядо и се стигне до един фунт крадени малини, шапка, която е служила и още ще служи за толкова много и разнообразни цели. В нея, сега навеждайки се, той започна да слага сърцевидни и обикновени миди, намерени по този тъжен бряг…

Сърцевидните миди бяха съвсем бели и надиплени и само леката издутина с големина на шестпенсова монета издаваше присъствието им под залетия с вода пясък. Другите, с пурпурен седефен блясък, полепваха здраво на гроздове в цепнатините на скалите. Събрахме пълна шапка най-различни миди и дядо се изправи:

— Момче — отбеляза той, сякаш се обръщаше към меланхоличната вода, — може да е лошо… но не чак толкова.

На сухата част на брега, покрита с изхвърлени от морето водорасли и плавеи, с продънени сандъци и един сламен матрак от някой кораб, ние запалихме пращящ огън. Докато се печаха обикновените миди, дядо ми показваше как да ям сърцевидните. Държиш я над огъня докато се отвори и бързо гълташ соленото съдържание. Намирал ги вкусни, много по-хубави от стридите, ми каза той и тъжно изгълта много миди, сякаш, солени и стипчиви, те подхождаха на сегашното му настроение. На мен не ми харесаха, но обикновените миди излязоха съвсем по вкуса ми. Те широко се разтваряха, много широко и върху седефените черупки се показваше опеченото съдържание: влакнесто като месо и сладко като орех.