Арчибалд Кронин - Зелени години

— И чинии няма да мием — забеляза дядо с мрачна усмивка след като свършихме. Запали лулата, легна подпрян на лакътя си, погледът му блуждаеше замечтано наоколо, и той добави на себе си, сякаш ожаднял от соленото меню. — Сега бих си пийнал нещо.

Тук, преди следващите събития, трябва да се опитам да покажа една важна черта от характера на дядо. Той имаше една любов, една слабост — пиенето. Понякога вечер чувах неравните му стъпки по стълбите и заедно с тях блъскане и веселите възклицания на човек, несмущаван от това, че се удря в разни предмети из тъмното. Но не беше пияница. Да го считаш за „стар пияница“, както рязко се изразяваше Адъм, беше голяма несправедливост. Наистина, здравата се е напивал, но между две пиянства винаги е имало дълги периоди на трезвеност, никога не е участвувал в ливънфордските съботни оргии, когато улиците се напълваха с олюляващи се фигури. През целия си живот с такава упоритост е искал да върши смели, храбри, чудесни постъпки, та напоследък сам започна да си вярва, че наистина ги е вършил. А в действителност кариерата му е съвсем банална. Дедите му са били изключително състоятелни — баща му, в съдружие с двама чичовци, притежавал известната спиртна фабрика в Глен Невис. В семейния албум ми попадна пожълтяла снимка на младеж с пушка и две кучета сетери, застанал на стъпалата на внушителна селска къща. Представяте ли си изумлението ми, когато мама ми каза, че това е дядо край дома от детството му и тя добави с лека усмивка и въздишка: „На времето Гау бяха много уважавани хора, Роби.“ Данъкът за малца разорил семейството и сега аз знам, че след „фалирането“, още младеж, дядо бил принуден да започне скромен живот в Ливънфорд като чирак при един механик. Но „занаята не научил“. Бил нетърпелив, а и принудителната женитба (и за нея никога не е съжалявал) за едно обикновено момиче от народа, което го боготворяло, го отправя в железарския бранш. Не успял и тук, но с висок дух, той работил поред и като чиновник, и като общ работник във фермата, като мебелист, търговец на шотландски манифактурни стоки, касиер-домакин на един параход по Клайд, докато накрая, с помощта на връзките си с Глен Невис, също като поета 16 16 Авторът има предвид шотландския поет Робърт Бърнс. — Б.Пр. , когото толкова силно обожавал, станал акцизен чиновник в митницата.

Разочарованието от себе си, умението да завързва приятелства, а и фактът, че „работел сред спиртните напитки“, го превърнали в пияница, но никога в груб пияница. Влечението му към бутилката не беше вкоренено в него, то се проявяваше на периоди и произтичаше от особеностите в характера му, от онова странно преплитане на противоположни качества, което ще го накара в един миг да защищава като лъв невинността ми, а в следващия… но за това ще чуем много по-късно.

Сега, както бе потиснат, имаше причини да се вярва, че влечението му излиза наяве, подтикнато от горчивото чувство за бабиното предателство.

— Някаква си особа — заяви изведнъж той — не ми дава да дишам още щом стъпи в къщи. Но аз й дължа нещо за всичко, което ми е направила. „Води Мърдок към гибел!“ — тук дядо спира, за да посочи раздразнено с влажната дръжка на лулата си. — Ей го, пристига „Кралят на островите“ … на обиколка из Шотландия… Превъзходен кораб.

Гледахме как претъпканият параход за разходки се движеше по реката, витлата отблъскваха водата, проблясваха, развяваха се знамена, от двата наклонени червени комина се проточваха струи дим, към нас от борда се носеше нежна, приятна музика на „немски оркестър“ и дълго още продължаваше тъжно да звучи, докато вълните се надигаха и връхлитаха към брега. Нещастни лентяи, отхвърлени без нито едно пени, ни се искаше и ние да сме на борда.

— …В началото — с горчивина поднови разказа си дядо, — …когато дойдох да живея в Луамънд вю, след смъртта на жена си, се правеше, че е приятелски настроена към мен. Кърпеше чорапите ми, слагаше чехлите ми край огъня. После ме помоли да престана с пушенето — не й харесвала миризмата. Аз отказах и оттук започна. Оттогава действува срещу мен. Разбира се, тя печели. Независима е. Обядва долу, взема „Ливънфорд хералд“ преди мен. В събота вечер за нея има топла вода, сутрин първа влиза в банята. Казвам ти, момчето ми, от това може съвсем да се вкиснеш.

Минаха и други кораби: няколко натоварени шлепа, старо крайбрежно корабче, речен ферибот на котвена верига, който правеше курсове между пристанището и пясъчния бряг, първокласният, с бели комини, параход от Инверъри „Куин Александра“ . После дойде един океански параход, невероятно голям, „параходът-месарница“, построен от братята Маршъл за търговия с Аржентина. Той мина бавно, тайнствено зад шумния влекач, на мостика, както ми каза дядо, стоеше лоцманът. Проследих парахода с насълзени очи, докато той се превърна в тъмна точка върху далечната повърхност на разширяващото се устие, зад което сега слънцето залязваше в пурпурна мъгла.