Арчибалд Кронин - Зелени години

Дядо размишляваше мрачно. Никъде няма като корабите на Маршъл, а Клайд е най-благородната река в света, Робърт Бърнс — най-великият поет… един шотландец може да набие трима англичани… даже ако едната му ръка е вързана зад гърба… а да се справи с една жена за всеки мъж е трудно. Дълго мълчание. Изведнъж дядо се изправи и с непоколебима решителност се плесна силно с ръка по бедрото.

— Ей богу, ще го направя!

Обърнах се стреснат към дядо. Умът ми все още беше изпълнен с благородни размисли, с бавната и величествена картина на отпътуването и предполагах, че неговите мисли също бяха с подобна нагласа. Той вече не се чувствуваше унил и потиснат. Мрачна решителност озаряваше цялото му лице, излъчваше се дори от носа му. Стана.

— Хайде, момче! — повтори той няколко пъти съвсем тихо, сякаш с някакво страхопочитание към собственото си откритие. — Ей богу, какъв маскарад ще бъде.

Докато той бързо ме мъкнеше обратно през града и спря само да свери часовника си с църковната кула, аз ще си позволя още едно обяснение. Думата „маскарад“ на местно наречие, което по съвсем обясними причини използувам умерено, по своята същност изразява особен акт на отмъщение, отмъщение, отличаващо се с дяволска хитрост. Само не мислете, че то е нещо дребно, някаква обикновена шега. Наистина „маскарадът“ носи удовлетворение на изпълнителя и обърква жертвата, но дотук слабото сходство свършва. „Маскарадът“ е потресаващ, традиционен, справедлив изблик на омразата. Ако в Корсика при подобни обстоятелства се хващат за оръжието и стават партизани, в Ливънфорд сядат на безлюдния плаж, замислят се и после пускат в изпълнение „маскарада“.

— Къде отиваш, дядо?

— Първо да навестя тези чудесни Антонели — и за да намали уплахата ми, добави с тон, неподлежащ на описание. — От задния вход!

Изплашен, аз останах на ъгъла, а той обиколи за Антонели откъм задния двор. Нямаше го само няколко минути и въпреки това облекчено се отпуснах, щом отново се появи, явно невредим и дори мрачно усмихнат. Тръгнахме в сгъстяващия се мрак и дядо пое по безлюдния общински път.

От време на време му хвърлях въпросителни погледи отстрани, чувствувах как се движи с необикновена напрегнатост, с оная странна жива неподвижност на носачите, понесли цели кули от безброй кошници на главите си. После видях как шапката му сама се повдига, завъртва се и спокойно се настанява обратно на челото. Но все още не се досещах. Едва когато от края й се изви тънка опашка, вплетена като плитка в дядовите кичури, разбрах, че в шапката му беше Николо.

Толкова се изненадах, та дори не можах да продумам. Но дядо почувствува, че забелязах маймунката и лукаво ми смигна:

— Шапката ми му хареса. Не представляваше никаква трудност да го примамя в нея.

Почти беше се стъмнило, когато малко преди осем часа стигнахме в Луамънд вю. Тогава разбрах цялата тънкост на дядовия план. В четвъртък вечер в седем и тридесет обикновено татко ходеше на събрание в строителното дружество. Стигнахме до стаята на дядо без никой да ни види.

Николо не беше съвсем здрав. Добре ни познаваше — едно щастливо обстоятелство, тъй като при вида на непознати винаги се вълнуваше. В същото време новата обстановка изглежда му хареса. Движеше се из стаята, оглеждаше нещата, приятно изненадан. Мисля, че току-що го бяха нахранили и навярно на това се дължеше доброто му настроение. Дядо му предложи ментов бонбон, но той отказа. Дядо равнодушно съзерцаваше маймунката. Отнасяше се резервирано към животните, с чувство за собствено достойнство, никога не стигаше до интимничене. Разбира се, макар в присъствието на мисис Босъмли да показваше голямата си любов към Микадо, виждал съм как с отвращение е ритал котката, срещнеше ли я сама в тъмното.

Девет часът… Шумът на площадката показваше, че баба отива в банята. Дядо чакаше мрачен, нащрек и веднага се задействува. Със забележителна за човек на неговите години бързина, той вдигна Николо и изчезна през вратата. Няколко секунди и отново се върна, но без маймунката.

Пребледнях. Най-после разбрах целия смисъл на неговия „маскарад“. Треперех и съзнавах с ужас, че очаквам какво ще стане. Седнах до дядо. Той гризеше ноктите си. Напрегнато се ослушвахме как баба отново тежко пресича площадката. Чухме я да влиза в стаята, доловихме отмерения шум при събличането, скърцането на леглото, когато ляга. Тишина, ужасна тишина. После въздухът се процепи от вик, още един… и още един.

Какво се бе случило, баба сама трябва да разкаже. Следващите години баба неведнъж щеше да повтаря тази история, най-вече пред приятелката си мис Тиби Минс и винаги със страшна сериозност. Нищо чудно, че за случая винаги си мисля като за „бабината среща с дявола“. Ето как е станало: