Става късно, много късно. Накрая, уморени, но щастливи, всички се събираме в колата. Особено щастлива е Кейт. Тя често поглежда Джеми и очите й нежно светят. Мърдок глуповато хвърля свиреп поглед към Гавин и обявява:
— Не ме е грижа, казвам ви, хич не ме е грижа, всичко това няма никакво значение за човек с моята интелигентност.
После топло разтърсва ръката му. Когато Сем, незаменимият Сем застава под капака и подкарва колата, Мърдок и дядо подхващат мелодичен дует: „Дженивива… Джени… ви… ва…“. По средата Мърдок бързо се спуска навън в тъмнината и оттам чувам звуци на продължително и ужасно повръщане.
Вече сме на път за къщи, движим се в прохладния нощен въздух далеч от блясъка и врявата. Дядо спи на задната седалка, а бледен, Мърдок се е отпуснал на рамото му. На другата седалка един до друг седят Кейт и Джеми. Ръката му е обгърнала кръста й и двамата наблюдават новолунието.
Отпред сме двамата с Гавин. Дружбата ни се възстанови и никога вече няма да се разделим… Поне докато…
Но, слава богу, ние не знаем за това. Щастливи сме и самоуверени. Чува се само равномерният ход на мотора, славното съскане на ацетиленовите лампи. Сем, нашият недостъпен шофьор, мълчаливо седи сам. Все по-нататък и по-нататък в нощта. Две момчета заедно покоряват мрака и неизвестното под непокорните звезди.
— Ето, това ми харесва! — шепне Гавин.
Знам точно какво иска да каже.
Дядовата философия, несъмнено основана на печалния опит, е, че човек трябва да плаща за всичките си удоволствия. Когато прекалено се въодушевявах, той ме предупреждаваше „А бе, човек, ще си пострадаш за тая работа!“. И сутринта след пътешествието ни на панаира наистина страшно си изпатихме. Събудих се по-късно от обикновено, а в къщата вече цареше съдбовна тишина. Мърдок беше още в леглото, татко бе излязъл на работа, мама вършеше нещо в кухнята. Дядо пушеше възбуден със зачервен нос и изглежда никак не му беше до мен сега.
После слязох долу, входната врата се отвори и влезе баба. Беше се върнала вчера следобед, без аз да знам, и с хубавата си шапка и обшитата с мъниста наметка, вече беше успяла да прескочи до котелния завод за пенсията си.
— О, бабо! — извиках аз. — Не знаех, че си се върнала!
Тя не отговори на радостния ми и развълнуван поздрав, а продължи напред с някакъв странен, напрегнат израз на лицето. Спря се точно срещу мен и от мрачната загриженост в погледа й ме обхвана неспокойно тревожно чувство.
— Робърт, Робърт — каза тя със спокоен, но неестествен глас. — Не мога да повярвам такова нещо за теб.
Свих се до стената. Разбрах — без съмнение беше научила от мис Минс за измяната ми към всички онези нейни пламенни часове на молитви. Неясно макар, но аз бях подготвен за разгрома над баба. Но горчивата й мъка, позеленялото й лице и безумно изтеглените напред устни ме удивиха и изплашиха.
— Някой ден пак ще ти се иска да се върнеш при баба си — не каза нищо повече, но тонът й, огорчен и тъжен, ме накара да потреперя. Разтворил уста, аз я наблюдавах как се качва по стълбите. Почука на вратата и решително влезе в стаята на дядо.
Изтичах в гостната. Защо ли религията, с която съм се родил, предизвиква у баба такава мрачна и дива ярост? Отговорът ме унищожи. Тази достойна, почтена жена в целия си живот е разговаряла може би само с трима представители на моята вяра, невежеството и погрешните й схващания за нея бяха съвсем абсурдни. И все пак тя ме ненавиждаше. Няма лесно да прости на дядо съучастието му в първото ми причастие.
И наистина, в този миг аз чух гръмки гласове над мен, а след малко, коленете ми още трепереха, до слуха ми достигнаха стъпките на дядо във вестибюла. Надникнах. Той бързо и неспокойно си слагаше шапката.
— Ела с мен, момче! — каза ми той рязко. — Време е двамата с теб да се махаме от тук.
Навън разбрах, че е разтревожен. Несъмнено тя здравата го е нахокала заради отстъпничеството ми, ала се оказа, че за вълненията му имало по-силна причина. Заседяла се до късно край прозореца на спалнята си, тя ясно видяла „положението“, в което се върнал Мърдок предната вечер и сметнала за свое задължение по време на закуската да каже за това на татко.
Дядо винаги гледаше да стои по-настрана от татко, тъй като знаеше, че зет му го ненавижда. В паметта ми има само един случай татко и дядо да са заедно за по-дълго време, и то когато татко в пристъп на великодушие, умело насърчаван от мама, разведе двама ни с дядо из новото ливънфордско стопанство, поливано с водата от нечистите канали, и тогава случаят приключи печално. Изпълнен с гордост, татко ни разказваше за различните окислителни и филтриращи пластове, обясняваше ни с разпалеността на истински хигиенист как, независимо от началния продукт, при тази система крайният резултат е чиста питейна вода. Напълни една чаша и ми я предложи.
Читать дальше