Арчибалд Кронин - Зелени години

Дойде седмицата за изпитите на Мърдок и ето, този верен изследовател на каталози от семена стои в коридора с най-хубавите си обувки и празничния си костюм, мама го четка, отпуска се на колене на пода, за да изчисти петното отзад на маншета на панталона му, четката равномерно се движи в зачервената й от работа ръка, на умореното й напрегнато лице е изписана гордост. Мама ни обслужва докато душа не й остане, готви, кърпи, търка, лъска, чисти, всяко пени използвува, сякаш са три, става първа, ляга последна и за всичко това явно никаква отплата няма. Със свръхчовешки сили издържа на татковите постоянно нарастващи икономии, но намира време да покаже сърдечната си доброта и към стареца горе, и към проклетото момче, хвърлено на ръцете й… Но, това е седмицата на Мърдок, няма време за венцеславене. Сега, с настъпването на съдбоносните дни, той показва някаква приятна увереност. Сериозният разговор с татко предната вечер никак не му подействува и излизайки от там, ми каза:

— Повече нищо не мога да направя!

Сигурно тази непрекъсната работа е наблъскала доста знания под покрития му с пърхот скалп. В джоба си има пари за обяд, два чифта очила, в случай че едните се счупят, писалка, гума, комплект триъгълници, накратко казано, всичко. Замислен той тръгна да хване в девет и двадесет влака за Уинтън, където се провеждаха изпитите за държавната служба. Стоим двамата с мама на вратата, махаме му и от сърце му желаем успех.

Всяка вечер Мърдок се връщаше с местния влак в четири часа и баща му, който тези дни си идваше от работа рано, вече го чакаше неспокоен.

— Как изкара?

— Чудесно, татко, наистина чудесно!

Дните напредваха, увереността на Мърдок растеше. Всички ние упорито очаквахме думите му, а той флегматично поглъщайки големи количества чай, ни подхвърляше спокойно някакви кратки коментари за деня.

— Наистина се изненадах… Темата тази сутрин беше отвратително лесна. Изписах цял топ хартия… Трябваше да поискам втора тетрадка. Някои не изпълниха дори и половината от първата…

— Браво!… Браво! — неохотно, но със светнали очи баща му изрече тази рядка похвала.

Мама, без да трепне, се наведе и даде на Мърдок голяма като на татко порция задушена главичка. Аз знаех, а и всички ние знаехме, че успехът му е сигурен. Това ме радваше, но ме и натъжаваше. Не можех да не се съпоставям с него и си мислех колко жалко щях да се представя аз при подобни обстоятелства. А имах и други причини за потиснатото си настроение. Разривът с Антонели, плод на фалшиво приятелство и неблагодарност, още ме гнетеше. Не посмях да спомена за това пред дядо. Но най-лошото е, че не съм виждал Гавин от две седмици. Само веднъж се срещнахме на Хай стрийт и се разминахме бледи като платна, вперили поглед напред. Жадувах за това момче, което предадох, жадувах за него с цялата си душа.

Само един слаб лъч осветяваше хоризонта. Следващата сряда се откриваше Ардфилънския панаир и аз трябваше да придружа Кейт и Джеми на „спектаклите“. В миналото дядо бил редовен посетител на тези представления и той с жарки фрази ми описа удоволствията там. Когато замислен отбелязах, че сигурно добре ще се забавлявам, той възторжено ми отговори:

— Ще се забавляваме, моето момче. Ще се забавляваме.

Джеми обеща да ни вземе в два часа с колата с надлъжни седалки. Пристигна навреме, но с друг превоз. Ние с Кейт го чакахме до прозореца на гостната и ахнахме изумени, когато един жълт автомобил изфуча.

— Щом брат ти Адъм може да кара такава кола, защо аз да не мога! — с ново карирано кепе и по-весел от обикновено, Джеми веднага обясни. Сем Лайтбоди, механик от Аргайлскня завод, му бил приятел. Сем наел колата и щял да ни закара в Ардфилън.

Здрависахме се със Сем — той остана на шофьорското място със слънчеви очила на очите, здраво стиснал двата вертикални лоста, сякаш подхранваше работата на машината с пулсирането на собствената си кръв. По негово предложение Кейт изтича в къщи за воал, с който да върже шапката си. После, преди да заемем местата си, ние обикаляхме възхитени около колата, когато изчеткан, натъкмен, с най-хубавия си бастун в ръка, през портата бавно се подаде дядо.

— Забележително… забележително! — каза той, загледан в колата, после строго се обърна към Джеми: — Как си представяте, че ще ви оставя да заведете внучката ми в Ардфилън… до толкова късно… и само някакво дете да я придружава?

— О, дядо! — каза Кейт раздразнена. — Ти не си поканен.