Арчибалд Кронин - Зелени години

Но сега аз мислех само за своите чудесни способности, съзнанието ми беше погълнато от разговора с мистър Рийд от преди пет минути, в навечерието на кратката, великденска ваканция. „Джейсън“ Рийд ме остави след часовете и ме повика, с пръст до бюрото. Класният ми ръководител беше млад, тридесет и две годишен мъж, яката му фигура пращеше от сдържана енергия, на горната си устна имаше белег и диагонална бяла резка с малки бели точици — следи от шевове, симетрично разположени от двете страни. Този белег, предполагам в резултат от операция на заешка устна, сякаш дърпаше носа му надолу, сплескваше го, като че беше без кост, разширяваше ноздрите му, дори сините му очи изглеждаха по-изпъкнали, почти изхвръкнали под хубавата му мека руса коса. Имаше приятен тен на лицето, влажна кожа, тъй като лесно се потеше, ходеше гладко избръснат, считайки под достойнството си да скрива с мустаци тази леко обезформена горна устна, сякаш с това поощряваше, а в същото време презираше жестокото просташко любопитство. Във всеки случай говорът му го издаваше и онази неправилна артикулация на звуците, която може да се възпроизведе при поставяне на езика на небцето в устата и всички твърди „с“-та се омекотяваха до „ф“-та, в същност даде и прозвището на мистър Рийд, родило се в деня, когато започнахме да учим за аргонафтите в третата ода на Пиндар и той прочувствено говореше за „Джейфън“.

— Шанън — той барабанеше с пръсти, а аз го гледах с благоговеене, — за теб не бих казал, че си „празна глава“ — обикновеното му обръщение към учениците от класа. — Искам да ти предложа нещо…

Стигнах Луамънд вю и още се чувствах замаян от думите, толкова важни за мен.

Исках да съм сам, да запазя тайната си, но горе, при отворения прозорец с наредена пред него дама, ме чакаше дядо.

— Защо се забави? — попита той нетърпеливо.

— Няма нищо — станал съм прекомерно потаен. Освен това за мен вече дядо не беше химерната фигура от онова време, а съобщението ми беше твърде ценно, за да го „прахосам“ пред него.

В същност през това време дядо се промени много по-малко от мен. Още се движеше енергично, въпреки че забелязвах как метално-червеният цвят на брадата му избледнява, а по жилетката му от небрежност се появиха няколко петна. Не беше достигнал още онзи етап от живота си, за който по-късно, когато неговата ексцентричност стане мое проклятие, ще трябва да говоря с болка. Неотдавна близкият му приятел Питър Дики, застигнат от участта на никому ненужните старци, се пресели в приюта за стари хора в Гленууд. Това отрезви дядо. Той винаги се е плашел от наближаването на старостта и самото споменаване на думата „смърт“ чувствуваше като лично оскърбление. Но все още изглеждаш съвсем бодър. И понеже баба замина за поредното си посещение в Килмарнок, той се наслаждаваше на ежегодната си блажена почивка. Описваният период е в същност дядовото циганско лято. Но точно сега той беше в лошо настроение, струваше му се, че аз се опитвам да „изклинча“ от любимата му игра.

— Какво ти е? Стоиш като на тръни.

Предадох се и седнах срещу него. Той се наведе намръщен и съсредоточен над дъската и с ужасна предпазливост заобмисля хода си, подготвяше ми капан, който лесно можех да предвидя, премести с невинен вид фигурата си и подчерта тая своя явна хитрост като изтърси недопушения тютюн, заразглежда тръбата на лулата си и започна да тананика.

Естествено мисълта ми не беше в играта. Тя летеше при онова чудесно предложение на Джейсън, вдъхнало ми нова надежда за бъдещето. Подобно на повечето момчета пред прага на завършването, аз много се притеснявах за бъдещето. Бях амбициозен, знаех какъв искам „да стана“, но обстоятелствата на моя живот, макар и да засилваха този стремеж, не ми даваха много надежди.

В Академичното училище свикнах да съм пръв в класа, минах през ръцете на разни учители, които безпристрастно ми предсказваха успехи. Имаше един мистър Ъруин, висок, слаб, превзет, страдаше страшно от главоболие при простуда. Той ми вдъхваше вяра, че съчиненията по английски ми се отдават, хвалеше ги, четеше в клас с гъгнещия си глас моите бомбастични, образни есета на такива теми като „Битка в морето“, „Един пролетен ден“. После дойде мистър Колдуел, известен сред момчетата като „Карфицата“ заради късата дървена протеза, придържаща изсъхналия му крак. Кротък, възрастен човек с благородни жестове и малка побеляла остра брадичка, винаги облечен като свещеник в сиво, той живееше със света на класиците и ме заведе настрана, за да ми каже, че ако съм прилежен, мога да стана латинист. И други също така доброжелателно ме объркваха с противоречивите си съвети.